Какво отговаря Дядо Вазов, когато Русия нарича България „Юда”?

Какво отговаря Дядо Вазов, когато Русия нарича България „Юда”?

Реклама

След края на измамата Санстефанска България българите, чиито земи са разкъсани на парчета, а самите те поставени в различни режими на зависимост, заживяват с мисълта как да се обединят.

Неосъщественият национален идеал, така идиотски проигран през поредната руско-турска война от 1877-1878 г., ляга в основата на въстания и четири войни през първата половина на ХХ век, завършили с национални катастрофи и завинаги изгубени надежди за обединение.

Реклама

Но измамата Санстефанска България има и друго, още по-страшно измерение. Тя противопоставя българи на българи и издълбава дълбока , непреодолима сякаш пропаст между русофили и русофоби.

Вътрешни межодуособици, преврати, организирани и провеждани от оръдия на Руската империя; убийства на политици и държавници, опитали се да противостоят на агресията; саботажи, разбойнически банди, терор, метежи и бясна болшевишка пропаганда след заграбването на властта в Петербург от Лениновата шайка – такива са плодовете на завоевателната многовековна политика на северната мечка, нацелена на юг, към проливите и Константинопол!

Съзнанието на масовия българин

още от детската градина се обработва в чуждопоклонничество, в коленопреклонно мислене по отношение на „братушките”. Иван Вазов, безспорният народен поет, създателят на всички жанрове в новата българска литература, е иконата на русоблизците /думата е производна от „руснак” и „близък”, тоест „русоблизък –ед.ч., русоблизци – мн.ч.” – бел. В. Р./ с неговите стихотворения „Здравствуйте, братушки!”, „Русия!”, „Чуйш ли гърмът при Морава”, „Голгота” и други. Запален русофил, той естествено ненавижда отстояващия независимостта на Княжество България държавник и довчерашен апостол и поет Стефан Стамболов и след потушаването на русофилския бунт от 1886 г. Вазов емигрира в Руската империя. Но сърцето на поета е сърце на българин и душата му копнее за родното небе, за сладката майчина реч, за бащината стряха. Чуждият хляб, който е ял, едва ли му се е усладил! И това проличава в по-късното му творчество.

Реклама

Иван Вазов по неповторим начин възпява самоотвержеността на нашия войник, героизма му, отдадеността на националния идеал, проявени още по време на Сръбско-българската война от 1885 г., когато сръбският крал Милан, подтикнат от Русия, напада след Съединението на Княжество България и Източна Румелия останалата без кадрови офицери българска войска. Тези чувства изразява в стихосбирката „Сливница”: „Бащата на доброволците”, „Завръщането на лавроносните войски”, „Българският войник”, „Само ти, солдатино чудесни”, „Новото гробище над Сливница” и други.

Русофилските и славянофилски чувства на Вазов, колкото и силно да го владеят, особено по време на руско-турската война от 1877-1878 г. и до края на XIX век, отстъпват пред любовта му към отечеството и верността му към националния идеал за етническо обединение. В трите стихосбирки: „Под гърма на победите” /1914/, „Песни за Македония” /1916/ и „Нови екове” /1917/ той възхвалява силата на българското оръжие и дава израз на народните въжделения и мечти, вдъхнали сила и породили небивал устрем у облеклите войнишки дрехи довчерашни орачи, учители, чиновници през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Заради стихотворенията от тези стихосбирки комунистическите литературни критици

деляха Вазов на „прогресивен” и на „певец на великобългарския шовинизъм”

„Прогресивен”, защото „българо-съветската дружба, без която не бихме могли да изградим нашия нов социалистически живот и нашата нова социалистическа култура, има своите дълбоки корени в историческия развой на нашия народ, посочени по художествен начин в творчеството на Вазов” /Георги Цанев/. „Певец на великобългарския шовинизъм”, тъй като „Балканската война беше замислена, подготвена и водена като война завоевателна” /същият Георги Цанев/.
През десетилетията на комунистическа тотална власт след септември 1944 г. тъй наречените „шовинистични” стихове на Иван Вазов стояха притиснати и безмълвни между кафявата подвързия на неговите Събрани съчинения в 20 тома. Но покрай отбелязването на стогодишнината от включването на Царство България в Първата световна война тук-там бяха припомнени редове от сбирката „Нови екове” и по-специално стихотворението „На руските воини”, където мнозина с изумление прочетоха следните редове:

„О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошле на полята балкански
немили, неканени гости?”
Особено впечатление правеха стиховете:

„И пак ви не мразим /не крия:
обича ви още народа/;
но любим и свойта свобода,
стократно по любим я ние.
За тоз кумир ние се бием
и с чужд, и със близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!”

В Добруджа гръд срещу гръд се изправят български и руски войници. В очите на Вазов това е „борба небивала, нечута!”, тя е като битката на Давид с Голиат, това е
„… страшен напън на жили,
на мишци, на воля железна,
о, Роде, в двубоя, в кой влезна,
какъв могъщ изблик от сили,
когато разбиваш вълните
свирепи на цял рой душмани,
и твойте деца-урагани
на Хидрата чупят главите!”
Пропагандната война на Северната империя срещу Царство България е в пълен ход. Руските вестници наричат България „Юда”. Тя била предала своите освободители, своите братя, святото славянско дело. На тези обвинения Вазов отговаря със стихотворението „Юда” ли?”, в което диша цялата любов на стария вече поет към народа, чийто син е:

„Нарекоха те „Юда”,
народе славен мой –
вик злобен на заблуда
в заблудите без брой!
Как? Юда – ти ли, който
за правда бе борец
и на челото, свойто,
трънлив носи венец?
Ти, Юда? Кой живота
жертва за роба брат
и своята Голгота
има на тоя свят?

Не носиш ли дълбоки
ти рани по снага?
За цели най-високи
не лейш ли кръв сега?
Такъв ли знай земята
предателя Христов –
борец за правда свята
и пълен от любов?
Кое сърце туптяло
кат твойто за честта?
Кое чело блестяло
с по-висша красота?”
1916 г.

Стихосбирката „Нови екове” е апотеоз на българския дух, но и еремиев плач за гибелта на толкова свидни чеда на народа. Прочетете отново „Завоят на Черна”, „Македонските витязи”, „Родината”, „Дивиш ме…” и много други.
Ще завърша със следното стихотворение, което Иван Вазов пише на 26 декември 1916 година:

БЪЛГАРИО, ЖИВЕЙ!

„Охулиха те злобно враговете,
прокле те лицемер и фарисей,
но твоята съдба по-ярко свети:
Българио, живей!
Жестоки рани те покриха, злото
извика с радост: „Тя ще угасней!”
Но ти издигна гордо пак челото –
Българио, живей!
„Да мре! – решиха на съвет събрани
вразите, – щом за себе по милей!…”
Но ти каза: „Не ща да мра, душмани!” –
Българио, живей!”

Виолета К. Радева, специално за Faktor.bg

Вижте още:

Тези думи за РОДИНАТА са всичко, което един българин има нужда да чуе!

Loading...