Противно на много вярвания, Римската империя не престава да съществува след падането на Рим и прогонването на последния западен император в 476г.
Империята е обновена в нейната източна половина, съчетавайки достиженията на елинизма, римската правна уредба и християнската духовност и загива едва през 1453 г., когато по стените на Константинопол в храбра битка с османските турци умира последният римски император – Константин XI Палеолог.
С неговата смърт рухва държавата на римляните, но римското наследство продължава да живее и до днес. И тук историята си прави своите странни закачки, които продължават да удивяват поколенията векове наред. Случайно или не, основателят на Рим и негов първи цар се казва Ромул, докато последният император на запад носи името Ромул Августул (и за да бъде в крак с времето, Фортуна ще го запомни като Августул – от лат. „августчето”, тъй като разядената от грях, падение и интриги империя е загубила правото си да бъде ръководена от истински Август.)
Що се отнася до Източната Римска империя (Византия) – символиката отново не липсва. Тя започва с Константин Велики – създателят на Константинопол и обновената империя, и свършва с Константин XI, който като истински християнски мъченик умира в защита на вярата и страната си.
За да разберем важността на факта, че в последния римски император е текла българска кръв, трябва да се вгледаме по-дълбоко в представите на средновековния човек за властта и по-точно в приемането, предаването и обвързването между всички европейски народи и „imperium Romanum”.
В политическата традиция на християнизираната Римска империя императорът е божи наместник на земята, докато Бог се завърне и вземе своя престол като върховен самодържец. По времето на първия император Октавиан Август, когато се ражда и Божият син, светът е обединен, варварите са подчинени, няма граници между народите – налице е изградена общочовешка общност и Новият завет вече може да бъде сключен между човечеството и Бога.
Ето защо в контекста на християнството властта на римските императори е сакрална, тя е първоизточникът на всяка светска власт в „orbis romanus” (римски свят) и оттук насетне всеки ще иска да се титулува Imperator Romanorum – от Карл Велики, който ще се нарече Imperator Romanorum gubernans Imperium („император, управляващ империята на римляните”, през цар Симеон – „цар на българи и ромеи”, та до идеята за Третия Рим в Москва и американската политическа теория, която ще представя Щатите като наследник на Римската република.
Неслучайно и всички български владетели винаги са се стремели да получат признание на титлата и владенията си от василевсите в Константинопол, защото първоизточникът на „imperium”-а е идвал именно от тях. Това е и причината в българската историческа памет римската столица да остане с названието Цариград – градът на Царя. Ето защо фактът, че в последния римски император е текло не малко българска царска кръв не е за подминаване.
Констанит XI Палеолог е кръстен на дядо си по майчина линия – деспот Константин Деян (Драгаш) – владетел на Велбъждското деспотство. Майка му е Елена Драгаш, като съществува хипотеза, че оттук Константин XI е потомък на цар Иван Александър и династията на Шишмановци. Според един от най-добрите познавачи на българската средновековна литература и история Йордан Иванов, жената на Константин Деян и съответно баба на Константин XI е Кера Тамара. Кера Тамара е дъщеря на цар Иван Александър, а хипотезата е провокирана от едно изображение с надпис от Лондонското евангелие, където цар Иван Александър е изографисан с дъщеря си Кера Тамара и зет си Константин, който е титулуван „деспот”.
Историкът посочва в подкрепа на тезата си, че двуглавите орли, с които са украсени одеждите на деспот Константин от миниатюрата, са всъщност гербът на сръбската династия Неманичи, роднинските връзки с която Драгашите изтъкват многократно. В крайна сметка обаче хипотезата не е издържана напълно, тъй като през 1378 г. Кера Тамара е пратена за жена в харема на султан Мурад I, като към този момент тя вече е била вдовица. Константин Деян обаче умира чак през 1395 г., което означава, че изобразеният зет на цар Иван Александър в Лондонското евангелие е най-вероятно друг Константин.
По бащина линия обаче Константин XI е далечен правнук на цар Асен – родоначалникът на най-славната българска царска династия по време на Второто царство. Бащата на Константин XI e византийският император Мануил II Палеолог, роден на 27 юни 1350 г. Мануил II е син на управлявалият близо 50 години Йоан V Палеолог (1341 – 1391), по времето на когото Източната римска империя изпада в най-големия си упадък, и Елена Кантакузина (1333 – 1396).
Семейната история на Константин XI, която ще ни отведе до роднинството му с Асеневци преминава именно през Елена Кантакузина, която е дъщеря на императора Йоан VI Кантакузин и Ирина Асенина. Ирина пък е потомка на Адроник Асен и внучка на българския цар Иван Асен III и византийската принцеса Ирина Палеологина, дъщерята на император Михаил VIII Палеолог (основателят на последната римска династия). Цар Иван Асен III пък е първороден син на Мицо Асен (български цар от 1256/7 номинално до 1263 г.) и Мария Асенина, която е дъщеря на великия български цар Иван Асен II и Ирина Комнина и внучка на цар Асен I.
Оттук Българското царство се оказва не само културно и цивилизационно свързано с Римската империя, но и кръвно. Така България остава в историята не само като автентичен носител на култура и цивилизация сама по себе си, но и като пряк приемник на римската традиция – символ, към който всяка една западна държава се стреми с разликата, че ако западните народи разрушават Западната Римската империя и впоследствие се претапят от силата на културата й, то българската държава не унищожава Източната Римска империя, а заимства от нея, като съумява да запази своята самобитна култура.
Неслучайно и в мрачните години на робството укорът на Паисий към забравилите себе си и историята си българи свети толкова силно и до днес. И ако държавата на Константин XI не оцелява след вековната османска власт, то държавата на цар Асен възкръсва още един път. / Bulgarian History
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
