Да ти кажа пак за Тракия, а, Момеро? – попита старицата, взе преждата и куките, подхвърли кълбо към животинката и почна да разказва.

– Да ти кажа пак за Тракия, а, Момеро? – попита старицата, взе преждата и куките, подхвърли кълбо към животинката и почна да разказва. Момера измърка в отговор на съгласие, заигра се с кълбото и се заслуша.

– Родена съм в лето Господне 1910-то, на тринайсти януари в село Голям Дервент. Дядо, чичо и тате построили на тамошния мегдан голяма къща. Ама кога пламнала Балканската война, подпалила и нашта черга. Друго било времето, болно.

Глави хвърчели и земята с кръв се напоила. Турците изгорили къщата ни, а мнозина от рода ми зверски затрили. Тригодишна съм била тогаз. За да се спасят от зловещото, мамини тръгнали да бягат към България, дето живеела вече свободата.

Мама бягала с бате и мене от башибозуците. Видяла, че ни настигат и ни притиснала до сърце си. Сетне хвърлила бохчата, дето носела, надробила хляб, та ме нахранила и ме скрила в хралупата на старо дърво. Орех било – на мъдреците дървото.

Молила се Богу да оцелея и кога отмине страшното, да се върне да ме вземе.

Три дена съм прекарала в тая хралупа, но съм се спасила – как не съм плакала и що не съм издала и звук, един Господ знае. Аз си мисля, че от страх ще да е било, а може и ангел спасител да съм имала. И мамини се отървали ведно с още неколцина в гъстите гори и високите папрати. Боси и без нищо били, с душа между небето и земята. Ала кого застигнали турците, подложили на сеч. Не гледали ни деца, ни старци – двеста дребни дечица намерили смъртта си по пътища и къщя. Под ятагана минали всички.

Котката, като да разбираше всяка дума, жално измърка и остави кълбото. Загледа се в старческите очи и видя сълзите, предизвикани от страшния спомен. Матена продължи:

– Мама плакала много и чак на четвъртия ден ме открила. Сетне сме се заселили тука, в Ламбух. Първом сме изкарали две зими в една стая няколко души, де. Без прозорци…студ, теснотия, но нали сме оживели, на всичкото му се намерил колая. Помня тате самичък гради къща. Бързахме да се нанесем в нея. Малка беше, ама много ѝ се радвахме. Но мама, щом привършеше работа, сядаше на прага и пееше, жалеше от душа за Тракия. Искаш ли да ти изпея една от тия, мамините, Момеро? Оная тъжната, от Гюмюрджина.

Столетницата притури съчки на огъня и запя. Момера се отпусна край печката и притвори очи. А гласът на стопанката ѝ се изви и изпълни цялата къща. Не беше глас на старица, а на девойче, цъфнало в своята младост.

– Чемберлику вратику,
пувила са вратика,
на два ми двора широки,
хем широки, високи.
Не е билу вратика,
най е билу деойка.
Деойка коня пасала.
Деня ги е пасала,
ноще ги е спинала.
Със увчере ходила,
със кехая думала:

– Кехайо льо, либе ле,
куга ще са земиме?
– Чемберлику вратику,
да са земим, земиме
пу Велиден, Гьоргьовден,
със пряснуту сирене,
със младуту ягънче.

– Тлееше Тракия, жените в шарени люлки люлееха млада България, но в кървав мях им спеше надеждата. И нямаше забрава, нито прошка! Никога не се завърнахме по родните места. Мама сънуваше къщата и плачеше за всеки поруган и запален дом, за всяка обезчестена жена, за всяко убито детенце. Казваше ми, че още усеща мирис на изгоряло и на кръв. У дома често дохождаше леля Митра. Говореха с мама и затулваха очите си. Митра носеше черен чембер. Чувала съм я да казва, че тръгнала да бяга със седем деца, кога ударила камбаната да обади за наближаващото зло. Големите бакъри нахвърляла в запустял, сух кладенец.

В ризата на най-малкото си дете зашила малко пари. Пък нанизите с алтъни закопала в двора до сухия кладенец. Мислела ще се върне назаде, но не би. По пътя турците бастисали мъжа ѝ , брат ѝ и пет от рожбите ѝ .

Само двете най- малки спасила – Йордана и Петра. С тях играех като дете. Идеше още една черна кърпа – Нуша. И тя беше тръгнала да бяга с пеленаче. Нямала време багаж да стяга. Взела бакърче, стомна и малко хляб. Малкото не издържало дългия път. Заспало навеки в ръцете ѝ. / Из “ Писано с огън“, Ивелина Радионова