Завърших икономика и преди няколко месеца започнах като счетоводителка в една фирма.
Първите няколко работни дни ме върнаха години назад, когато се явявах на кандидатстудентски изпити, а после и на семестриалните.
Никога няма да забравя с каква подигравка ме гледаха другите момичета – изтупани, модерни, гримирани, нафукани. А аз – едно бедно селянче, което умираше от ужас да не изпусне ранния влак, да не се обърка с трамваите и автобусите и да не закъснее за изпитите. Хич не ми беше до това какво ще облека и как ще изглеждам.
Като ме приеха, нещата не се промениха. Все на мен гледаха отвисоко, смееха ми се, когато до сняг ходех с единствените си затворени обувки.
Отминаваха ме като предмет, докато стоях премръзнала и духах на ръцете си, за да ги стопля.
Отначало никъде не ме канеха, а после започнаха да правят точно обратното – все ме викаха да ходя с тях на кафе, или „да хапнем по нещо“, защото знаеха, че нямам пари и – ща не ща – ще им откажа.
Отминаваха ме като предмет, докато стоях премръзнала и духах на ръцете си, за да ги стопля.
Отначало никъде не ме канеха, а после започнаха да правят точно обратното – все ме викаха да ходя с тях на кафе, или „да хапнем по нещо“, защото знаеха, че нямам пари и – ща не ща – ще им откажа.
Подигравките и обидите на другите ме сближиха със Стефан, който също като мен беше от дълбоката провинция, беден, немодерен, колега, който цепеше стотинката на две.
С него така и не станахме гаджета, но и до днес сме приятели, истински, разчитаме един на друг и си помагаме.
И двамата излязохме костеливи орехи – той започна работа в Пловдив, за да е по-близо до родителите си и да може да им помага.
Аз трябваше да се устроя в София, защото сестра ми живее наблизо, сама отглежда племенницата ми и има нужда от мен.
Никога досега с никого не бях споделяла тези свои преживявания.
Неотдавна обаче на новото ми работно място дойде служебно една от бившите ми колежки. Беше надута и ехидна, докато не я сложих на мястото й.
Обясних й, че документите, които е донесла, са абсолютно сгрешени, а още по-лошото е, че може да подведат шефовете ми. Тя отвори една уста, не е за говорене. Но след като й обясних, че в този офис не се повишава тон, подви опашка.
Много ми се искаше да й върна за присмеха и унижението, на които с приятелките си ме бяха подложили, но не можах.
Реших, че излагацията и големите претенции са й достатъчни.
Щастлива съм, че не се дадох на такива като нея да ме смачкат.
/ Боряна, prekrasna.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
