Някога, когато бяхме още деца, щастието се измерваше с дължината на ваканциите при баба и дядо.
Онези безгрижни моменти, когато с хлопването на вратата на жигулата, започваха дните без дата, изпълнени с мирис на сушена липа и селски хляб.
Тичахме боси по поляните, къпехме се в реката, играехме на криеница в лозето на съседката, викахме Дама Пика на тавана, спирахме колелата си с контра, а не със спирачка, късахме гуменките си по горските пътеки, висяхме от клоните на черниците… Оцветявахме черно-белите снимки от семейните албумите, а нашата единствена социална мрежа се казваше „навън”.
Късно вечерта, когато пекарките от селската фурна се захващаха да приготвят хляба за следващия ден, първите клиенти бяхме ние, децата от махалата. Не мигвали, улисани в игри, нетърпеливо чакахме на стълбите готовия хляб… онзи хляб, чийто вкус никога няма да забравим. Няма да забравим и трепета, с който очаквахме да се роди теленцето. Баба и дядо дежуреха около яслите и нервно проверяваха кравата, а ние все подвиквахме:
“Роди ли се? Родили ли се вече, бабо? Може ли да го видим?” Обичахме да пием издоеното мляко направо от кофата, ей така, несварено, с пяната, още топло топло. Все пускахме Шаро на свобода да потича заедно с нас, а после с невинен поглед казвахме: „Ами той пак се е отвързал сам. Знаеш ли, дядо, чак къде го намерихме?”
Някога животните в двора на нашата къща бяха най-верните ни приятели. Те пазеха тайните ни и никога не издаваха белите ни на баба и дядо. С изключение на големия лош петел, него не го обичахме…всеки наш връстник знае защо.
Все още помним и историите на баба за някога, които със сълзи от носталгия ни разказваше до огъня. Онзи огън, чийто пламък тихичко се отразяваше от малката дупчица на печката в тавана, дървата пукаха и беше толкова топло в детските ни души. Вечер обожавахме да лежим върху нагорещените от слънцето керемиди и да си врачуваме по звездите. Обещавахме си разни неща, когато пораснем…
Като се замислим, тези времена не бяха толкова отдавна. Има няма двадесетина години – твърде кратко, за да ги забравим, но и твърде дълго, за да ги живеем отново. Останаха спомените. И няколко оцветени с детска емоция черно-бели снимки на дядо и баба.
Бабо, дядо, благодарим ви за грижите! Вие завинаги ще останете в нашите сърца!
Източник: УЧИТЕЛИ
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
