Напоследък все по-често се замислям да се върна в България.
Вече съм на 53 години и седма години живея и работя в Белгия като медицинска сестра. Реших да замина ,както можете всички да се досетите, по икономически причини. И не защото, аз и моето семейство, умирахме от глад.
Благодаря на съдбата, че ме е дарила с добро и задружно семейство, с което успешно се справяхме с трудностите. Но се чувствах недооценена и унизена от обществото и от държавата…Заплатата ми, тъкмо я бяха „увеличили”,беше 400 лева!!!!!!!
Тук белгийските ми колеги получаваха това заплащане за ден и половина !!!!
Една майска вечер пристигнах в малко, красиво и чисто белгийско градче. На втората седмица започнах работа. Тук разбрах какво значи 8-часов плътен работен ден. Работи се, освен със сърце и умения, и с изключителна бързина.
Надбягваш се с времето, защото задачите ти са толкова много, че 8-те часа не винаги са достатъчни, за да си свършиш професионалните задължения. В рядко ползваната регламентирана почивка, се чувстваш изцеден до последна капка сила, но след това въртележката те подхваща отново и така до края на работния ден.
Кафета , цигари, разговори между колеги, телефонни обаждания-това са непозволени неща, ама и време нямаш за тях!!! Не ти остава свободна минутка дори да пиеш вода… Но удовлетворението в края на работния ден, от това, че си изпълнил задълженията си, влагайки и днес сърцето, знанията и уменията си е неописуемо.
Физически се чувстваш изтощен, но благодарността в очите на добре обгрижените хора стоплят душата ти. А в края на всеки месец идва и другото удовлетворение- от това, че работодателят ти е оценил труда, знанията, старанието, сърдечността и отговорността ти…
Напоследък все по-често се замислям да се върна в България и не защото тук ми е зле, а защото в България ми е по-добре. Искам да работя, ама искам много да работя. В България…. Искам в края на работния ден да не мога да си поема дъх от умора.
Искам да видя доволни и благодарни от моята работа лица. Българи…Искам да се гордея с това, че съм медицинска сестра. Българска… Но не искам в края на месеца да се чувствам унизена, защото съм в България….
Защото с 400 и няколкото лева обществото и държавата ме обиждат. Всеки месец те ни казват колко ние, медицинските сестри, сме им ненужни.
Защо? Защо не искате да вложим знанията си и сърцата си в грижи за вашето здраве? Защо ни гоните там, където ще ни оценят и предложат достойно заплащане срещу отговорност и умения. Защо сме ви излишни?
Мислите ли как ще се развива здравеопазването, ако изтичането на медицински кадри продължи? Грижа ли ви е? Напоследък все по-често се замислям да се върна в България. / Галина Цекова, bgnow
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
