След края на измамата Санстефанска България българите, чиито земи са разкъсани на парчета, а самите те поставени в различни режими на зависимост, заживяват с мисълта как да се обединят.
Неосъщественият национален идеал, така идиотски проигран през поредната руско-турска война от 1877-1878 г., ляга в основата на въстания и четири войни през първата половина на ХХ век, завършили с национални катастрофи и завинаги изгубени надежди за обединение.
Но измамата Санстефанска България има и друго, още по-страшно измерение. Тя противопоставя българи на българи и издълбава дълбока , непреодолима сякаш пропаст между русофили и русофоби.
Вътрешни межодуособици, преврати, организирани и провеждани от оръдия на Руската империя; убийства на политици и държавници, опитали се да противостоят на агресията; саботажи, разбойнически банди, терор, метежи и бясна болшевишка пропаганда след заграбването на властта в Петербург от Лениновата шайка – такива са плодовете на завоевателната многовековна политика на северната мечка, нацелена на юг, към проливите и Константинопол!
Съзнанието на масовия българин
още от детската градина се обработва в чуждопоклонничество, в коленопреклонно мислене по отношение на „братушките”. Иван Вазов, безспорният народен поет, създателят на всички жанрове в новата българска литература, е иконата на русоблизците /думата е производна от „руснак” и „близък”, тоест „русоблизък –ед.ч., русоблизци – мн.ч.” – бел. В. Р./ с неговите стихотворения „Здравствуйте, братушки!”, „Русия!”, „Чуйш ли гърмът при Морава”, „Голгота” и други. Запален русофил, той естествено ненавижда отстояващия независимостта на Княжество България държавник и довчерашен апостол и поет Стефан Стамболов и след потушаването на русофилския бунт от 1886 г. Вазов емигрира в Руската империя. Но сърцето на поета е сърце на българин и душата му копнее за родното небе, за сладката майчина реч, за бащината стряха. Чуждият хляб, който е ял, едва ли му се е усладил! И това проличава в по-късното му творчество.
Иван Вазов по неповторим начин възпява самоотвержеността на нашия войник, героизма му, отдадеността на националния идеал, проявени още по време на Сръбско-българската война от 1885 г., когато сръбският крал Милан, подтикнат от Русия, напада след Съединението на Княжество България и Източна Румелия останалата без кадрови офицери българска войска. Тези чувства изразява в стихосбирката „Сливница”: „Бащата на доброволците”, „Завръщането на лавроносните войски”, „Българският войник”, „Само ти, солдатино чудесни”, „Новото гробище над Сливница” и други.
Русофилските и славянофилски чувства на Вазов, колкото и силно да го владеят, особено по време на руско-турската война от 1877-1878 г. и до края на XIX век, отстъпват пред любовта му към отечеството и верността му към националния идеал за етническо обединение. В трите стихосбирки: „Под гърма на победите” /1914/, „Песни за Македония” /1916/ и „Нови екове” /1917/ той възхвалява силата на българското оръжие и дава израз на народните въжделения и мечти, вдъхнали сила и породили небивал устрем у облеклите войнишки дрехи довчерашни орачи, учители, чиновници през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Заради стихотворенията от тези стихосбирки комунистическите литературни критици
деляха Вазов на „прогресивен” и на „певец на великобългарския шовинизъм”
„Прогресивен”, защото „българо-съветската дружба, без която не бихме могли да изградим нашия нов социалистически живот и нашата нова социалистическа култура, има своите дълбоки корени в историческия развой на нашия народ, посочени по художествен начин в творчеството на Вазов” /Георги Цанев/. „Певец на великобългарския шовинизъм”, тъй като „Балканската война беше замислена, подготвена и водена като война завоевателна” /същият Георги Цанев/.
През десетилетията на комунистическа тотална власт след септември 1944 г. тъй наречените „шовинистични” стихове на Иван Вазов стояха притиснати и безмълвни между кафявата подвързия на неговите Събрани съчинения в 20 тома. Но покрай отбелязването на стогодишнината от включването на Царство България в Първата световна война тук-там бяха припомнени редове от сбирката „Нови екове” и по-специално стихотворението „На руските воини”, където мнозина с изумление прочетоха следните редове:
„О, руси, о, братя славянски,
защо сте вий тука? Защо сте
дошле на полята балкански
немили, неканени гости?”
Особено впечатление правеха стиховете:
„И пак ви не мразим /не крия:
обича ви още народа/;
но любим и свойта свобода,
стократно по любим я ние.
За тоз кумир ние се бием
и с чужд, и със близък упорно
и няма ний врат да превием
пред никакво иго позорно!”
В Добруджа гръд срещу гръд се изправят български и руски войници. В очите на Вазов това е „борба небивала, нечута!”, тя е като битката на Давид с Голиат, това е
„… страшен напън на жили,
на мишци, на воля железна,
о, Роде, в двубоя, в кой влезна,
какъв могъщ изблик от сили,
когато разбиваш вълните
свирепи на цял рой душмани,
и твойте деца-урагани
на Хидрата чупят главите!”
Пропагандната война на Северната империя срещу Царство България е в пълен ход. Руските вестници наричат България „Юда”. Тя била предала своите освободители, своите братя, святото славянско дело. На тези обвинения Вазов отговаря със стихотворението „Юда” ли?”, в което диша цялата любов на стария вече поет към народа, чийто син е:
„Нарекоха те „Юда”,
народе славен мой –
вик злобен на заблуда
в заблудите без брой!
Как? Юда – ти ли, който
за правда бе борец
и на челото, свойто,
трънлив носи венец?
Ти, Юда? Кой живота
жертва за роба брат
и своята Голгота
има на тоя свят?
…
Не носиш ли дълбоки
ти рани по снага?
За цели най-високи
не лейш ли кръв сега?
Такъв ли знай земята
предателя Христов –
борец за правда свята
и пълен от любов?
Кое сърце туптяло
кат твойто за честта?
Кое чело блестяло
с по-висша красота?”
1916 г.
Стихосбирката „Нови екове” е апотеоз на българския дух, но и еремиев плач за гибелта на толкова свидни чеда на народа. Прочетете отново „Завоят на Черна”, „Македонските витязи”, „Родината”, „Дивиш ме…” и много други.
Ще завърша със следното стихотворение, което Иван Вазов пише на 26 декември 1916 година:
БЪЛГАРИО, ЖИВЕЙ!
„Охулиха те злобно враговете,
прокле те лицемер и фарисей,
но твоята съдба по-ярко свети:
Българио, живей!
Жестоки рани те покриха, злото
извика с радост: „Тя ще угасней!”
Но ти издигна гордо пак челото –
Българио, живей!
„Да мре! – решиха на съвет събрани
вразите, – щом за себе по милей!…”
Но ти каза: „Не ща да мра, душмани!” –
Българио, живей!”
Виолета К. Радева, специално за Faktor.bg
Вижте още:
Тези думи за РОДИНАТА са всичко, което един българин има нужда да чуе!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
