Много наши владетели са бленували да завладеят столицата на Византия – първата християнска империя. Но нито един от тях не е успял.
Което съвсем не означава, че Константинопол не е бил свидетел поне на един български триумф. При това отгласът от него е толкова силен, че не заглъхва векове наред.
Краят на VII и началото на VIII в. е преломен за Балканите. Дворцов преврат отстранява византийския василевс Юстиниан II. Отрязват му носа и го пращат на заточение в Херсон, отвъд Черно море. Основателят на Дунавска България хан Аспарух загива в битка с хазарите. Властта поема синът му Тервел. Още в първите години новият хан се отличава като опитен стратег, защото елиминира Хазарския хаганат като опасен съсед. Дори успява да премести българската граница на север към река Днестър.
След десетгодишно изгнание Юстиниан II Ринотмет (Беносия) успява да избяга и търси помощта на Тервел, за да си върне отнетия трон. Той разчита на старите връзки между династията му и рода Дуло положени от техните дядовци – император Ираклий и хан Кубрат, който имал византийската титла „патриций“. Юстиниан II идва при Тервел и заради военната сила, с която ханът разполагал. Освен на пехота българите разчитали на своята конница. Те били единствените в Европа, които използвали стреме – то позволявало на ездача да остане стабилен върху коня, докато се сражава. Затова българската конница се славела като бързо маневрена и мъчно победима.
Пръскал с дясната си ръка злато, а с лявата сребро...
„При император Юстиниан Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието… Той поставял обърнат щита си… и своя камшик… и слагал пари, докато покрие единия и другия. Простирал копието си на земята и от единия до другия му край, а също и на голяма височина, натрупвал копринени дрехи. Като напълвал кесии със златни и сребърни монети, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро.“
„Свидас“ (византийски сборник от Х в.)
Тервел и Юстиниан II тръгват към Константинопол през 705 г. начело на голяма армия – вероятно 15 000 души. Византийският хронист Теофан Изповедник пише, че Тервел „вдигнал цялата подчинена нему войска от българи и славяни“. Те навлизат във византийските територии през някой от източните старопланински проходи и достигат Месемврия (дн. Несебър).
При вида на многочислената войска местният управител Лъв (бъдещият император Лъв III) ги посреща дружелюбно. Предоставя им и 500 глави добитък за изхранването на българската войска. Походът подължава най-вероятно през Странджа, избягвайки силния гарнизон на Адрианопол (дн. Одрин). Маневрата е добре обмислена – когато Юстиниан и Тервел се озовават пред византийската столица, намиращият се в нея узурпатор Тиберий II бил твърде изненадан.
Тервел няма илюзии, че директната атака срещу мощните константинополски стени ще бъде безсмислена. Затова решава да демонстрира сила, разполагайки многобройната си армия на стан пред столицата. Избира стратегическо място – между Влахернските дворци и Херасийската порта, които са в северозападната част на града. По този начин можел да отблъсне нападение и по двата си фланга – както по суша, така и по море, откъм залива Златния рог. Три дни Юстиниан II безуспешно преговаря с противниците си. Накрая, разчитайки на сигурната българска подкрепа отвън, тайно влиза в Константинопол през неговия водопровод и успява да си възвърне трона. Това е първият случай в историята на късната Римска империя и на ранната Византия, при който императорската власт се сменя с военната помощ на един „варварски“ владетел.
Победата на Юстиниан II е триумф и за Тервел, когото посрещнат с почести в Константинопол. Императорът публично намята хана с царска мантия (хламида) и го провъзгласява за кесар – най-високата титла във Византия след тази на императора. Кесарят бил нещо като вицевасилевс и Тервел е първият невизантиец, който я получава. Той става най-достойният чуждестранен владетел в доминираната от Европа Византия. Кесарят не можело да бъде езичник, което означава, че Тервел е бил християнин – като дядо си Кубрат и баща си Аспарух. Има убедителни доказателства, че владетелите от рода Дуло са приели християнството, а народът останал езически.
Юстиниан II поставил Тервел да седне до него и „заповядал на войските и на народа да се поклонят и на двамата“. Пред очите на поданиците си василевсът признал като свой равен българския хан. После щедро го надарил, а съгласно подписания договор Византия се задължавала да плаща на България годишна вноска в злато и да йотстъпи областта Загоре (между Сливен и Черно море). Това е първото териториално разширение на българското ханство на юг от Стара планина.
Кесарската церемония на Тервел вероятно е извършена при „базиликата с позлатения покрив“, една от най-зрелищните централни константинополски църкви, която изследователите свързват със знаменитата „Св. Апостоли“. Чак до падането на Константинопол под османска власт е жива паметта, че в тази базилика „Тервел от България държал реч пред народа и по много поводи седял в нея“. Това е индикация и за неговата висока образованост – за да говори на константинополските жители, той несъмнено е владеел гръцки език. Предполага се, че в базиликата редом със статуите на Юстиниан II и съпругата му е имало и статуя на кесаря Тервел, поставена от самия император. Според византолога доц. Веселина Вачкова устойчивата памет за връзката на Тервел с „базиликата с позлатения покрив“ показва, че той е бил известна публична фигура в Константинопол и го е посещавал поне няколко пъти – хрониките описват Тервел като фактор в политическия живот на Византия.
През следващите години той се възползва от династическите междуособици в империята и предприема походи до столицата. Накрая, през 716 г., византийският император Теодосий II сключва договор с Тервел, който му носи ново териториално разширение – границата между Византия и България вече минава през Странджа.
Благодарността на василевса
Само три години след като си възвърнал престола, Юстиниан II решил, че е достатъчно силен, за да си вземе обратно това, което е дал на Тервел. Императорът напада България по суша и море, флотът му акостира в Анхиало (дн. Поморие). Но василевсът се оказва слаб стратег – оставя лагера си неукрепен, а войската се разпръсва в околностите да събира припаси. „Българите видели от планините глупавите разпоредби на ромеите. И като се струпали, неочаквано се нахвърлили… като взели много пленници, коне и оръжие, освен убитите“ – разказва Теофан Изповедник.
Самият Юстиниан II се скрил в анхиалската крепост, но след като видял „настойчивостта на българите“, една нощ тайно отплавал за Константинопол, където се върнал „със срам“. Преди това наредил върху крепостните стени на Анхиало да бъдат окачени трофеи – дарове за Тервел. Те означавали, че императорът повече няма да бъде противник на българския хан.
Спасителят на Европа
По времето на Тервел в средиземноморския свят се налага нова сила – Арабският халифат. През 712 г. войските му нахлуват в Европа през Гибралтар. Пет години по-късно арабите нападат Константинопол по суша и море, предвождани от Маслама, брат на халиф Сюлейман ибн Абд ал Малик. Те идват с невиждана за епохата армия – 200 000 души и 5000 кораба. Арабите прокопават ров край византийската столица от Златния рог до Мраморно море. Започват да нахлуват и в България.
След тежко сражение българските войски отблъскват арабския авангард, предвождан от Убайда. Разбиват и четирихиляден разузнавателен отряд на главнокомандващия Маслама. Самият той се спасява с бягство и е толкова впечатлен от българските войски, че заповядал арабският лагер да бъде ограден с още един ров, за да се защити от тях. Така обсаждащите се превърнали в обсадени.
Някои съвременни чуждестранни изследователи незаслужено приписват заслуги само на тогавашния византийски император Лъв III Исавър, който бил организирал блестящо отбраната на Константинопол. В действителност той изпраща патриция Сисиний да търси помощ от Тервел. Както свидетелства хронистът Михаил Сирийски, византийците разчитали на българите срещу армията на халифата и действали в абсолютна координация с тях: „Арабите били нападани по суша и от жителите на града, и от българите, а в морето – от ромейските кораби… Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните се боели повече от българите, отколкото от ромеите. Отвън арабите били притеснени от по-голяма беда, отколкото ромеите отвътре. Дошла зимата, а арабите се боели да се оттеглят; първо – от техния цар, второ – от морето, и трето – от българите…“
След неуспешна едногодишна обсада, през лятото на 718 г. арабите получават свежи сили. Новата войска дебаркира при Абидос в Тракия и поема към Константинопол. Но в решителното сражение българите тотално я разбиват. Една от причините можем да открием в лаконичната характеристика на един арабски писател: „Българите са исполини по ръст и на ръкопашен бой десет наши бойци не могат да победят един българин.“
Различни източници изчисляват, че при Константинопол халифатът губи заради българите 22-32 хил. души. Поражението се оказва „велико бедствие за исляма“. Това окончателно охлажда арабските опити да нахлуят в Европа през Босфора, след като вече са стъпили в Испания. За първи път България се откроява като геополитически фактор в европейския югоизток, а приносът на Тервел за спасяването на християнска Европа ще се изтъква в западните извори чак до ХVI в. Въпреки това днес той незаслужено е засенчен от романтичния образ на Карл Мартел, възпяван като спасителя на стария континент само защото през 732 г. отблъсква при Поатие осемхилядна арабска армия и спира халифата до Иберийския полуостров.
Не е трудно да си представим европейското бъдеще, ако през 718 г. огромната арабска армия не бе отблъсната от българите при Константинопол. / patrioti.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
