Как живяхме преди 10 ноември 1989 год. V част. Наука и образование

Днес продължаваме поредицата за живота на българина в годините на социализма. В предишните няколко публикации говорихме за стойността на основните хранителни продукти, дрехи и битова техника, цените на недвижимата собственост и колко ни струваше тока, водата и парното. Спомнихме си колко ни струваха транспортните услуги, личния автомобил, цените на бензина, развлекателните услуги, цените на някои луксозни стоки и черноборсаджийството. Обсъдихме здравеопазването и спорта. Днес ще говорим за едно от достиженията на социалистическа България – образованието и науката.

Средното образование в България е едно от големите постижения на досоциалистическия и на социалистическия период. След Девети септември правителството на Отечествения фронт намалява гимназиалното образование от пет на четири години (по формулата 4+3+4) с обосновката, че единадесет години са напълно достатъчни за “подготовката за живота”. Всъщност скъсяването на срока се дължи на икономически причини и най-вече на подражанието на десеткласното съветско училище.През 1959 г. се узаконява ново степенуване, изразено в 4+4+4 чрез Единното средно политехническо училище (ЕСПУ), но срокът за гимназиите остава единадесетгодишен по финансови и организационно-материални причини. От 1979 г. се въвежда друг модел, който се запазва до 1991 г.Неговата тристепенност се изразява в задължителен за всички десетгодишен общообразователен курс (вътрешно разпределен в три, четири и три години), едногодишна подготовка с широк профил в определено професионално направление и едногодишно овладяване на професия. Последните две години оформят т. нар. Учебно-професионален комплекс (УПК) с реално производство, в което ученикът е със статут на работник или на стажант. Този модел, по-добър от всички останали главно заради демократизирането на учебно-възпитателния процес и придобиването на професионални умения, не издържа докрай проверката на практиката главно поради недостатъчната за такава мащабна реорганизация материална база и в училищата, и в предприятията, и в стопанствата. Освен това обучението в УПК, което продължава две години, до голяма степен откъсва гимназистите от подготовката им за висшите училища, още повече че изборът на специалност остава свободен, без да зависи от изучаваната в ЕСПУ професия.

В България общото образование съществува винаги редом с професионалното, а от 1979 г. е направен и опит, както бе посочено по-горе и за обединяването на двете системи чрез учебно-професионалните комплекси. След известни преустройства и временни решенияпрез 1951 г. професионалното образование започва да се ориентира към новите отрасли, каквито са тежката промишленост, енергетиката, строителството, транспортът, химическата индустрия и др. През 1959 год. се създават професионално-техническите училища (ПТУ) с едногодишен до тригодишен курс на обучение, средните професионални училища (СПУ) и техникумите с четири- и петгодишен курс над основното и едногодишен до тригодишен курс над средното образование. През 80-те години се утвърждава средното професионално-техническо училище (СПТУ), което заедно с най-добрите техникуми привлича извънредно голям брой учащи се – за някои години над 130 000 души.

  В спектъра на професионалното образование влизат 80 промишлено-технологически, селскостопански, търговски, инфраструктурни, хранително-вкусови и други области с над 190 специалности. Така през 70-те и 80-те години се стига до едно ясно изразено предпочитание към професионалните училища, които осигуряват в далеч по-висока степен от общообразователните възможности за работа в модерни и престижни сфери на материалното производство, програмирането и информатиката. Oсвен професионалните училища и реалните гимназии, в София и по-големите градове на страната са създадени много езикови гимназии, които са сред най-елитните в страната.

Емблематични са английската езикова гимназия “Лиляна Димитрова” в София и ловешката езикова гимназия станала ковачница на номенклатурни кадри. Сред най-престижните училища в София са Гимназията за древни езици и култура, Националната природо-математическа гимназия, възникнала в средата на 60-те по инициатива на математическия факултет в СУ, Руската гимназия “А.С. Пушкин”, Електротехникум “С.М.Киров” и др. През учебната 1976/77 год. по инициатива на Людмила Живкова в столичния кв. “Горна баня” е създадено експериментално училище за надарени деца наречено “Национален учебен комплекс по култура.” Училището е било изключително иновативно, понеже е ставало въпрос за едно много по-високо ниво на възпитание и обучение от това, което е имало в момента в България. Повечето деца на тогавашните номенклатурни кадри са и негови възпитаници. В Пловдив най-образцовото и престижно училище е ЕСПУ “Лиляна Димитрова”. Във Варна, Бургас и другите големи градове на страната, голям авторитет завоюват езиковите гимназии и образцовите техникуми.

Високият авторитет на средните училища е засвидетелстван и от желаещите да продължат обученето си в тях след VІІІ клас – този процент е над 93% през 1980 г.

През 70-те и 80-те годинивисшистите в България съставляват 3,1% от населението на страната,с което тя изпреварва високоразвитите държави като Франция, Италия, Норвегия, при това – с подчертана тенденция към увеличаване на процентното съотношение. Около 400 000 души са дипломираните през четирите десетилетия до 1989 год., около 300 000 са висшистите, заети в различни сфери на стопанския, обществения и духовния живот. През учебната 1985/1986 г. около 14 500 преподаватели обучават над 100 000 студенти в тридесет висши училища, в които са организирани редовна, задочна и вечерна форма на следване със срок на обучение от четири до седем години, в зависимост от специалността. Цялата огромна за българските мащаби система разполага със задоволителен сграден фонд и отлична – особено в техническите висши училища – материална база. Сред най-авторитетните висши училища се нареждат СУ “Климент Охридски” ВИИ “Карл Маркс”, ВМЕИ “Ленин”, ВИАС, ВИТИЗ и др.

Съотношение между кандидат-студенти и свободни места за обучение през 80-те за някои специалности е следното:
1,4 кандидат-студенти за 1 място във ВМЕИ,
3 кандидат-студенти за 1 място в Институти по изкуства,
5 кандидат-студенти за 1 място в Икономически Институт.

До 1989 г. финансирането на българското образование, включително и на висшето, е изцяло централизирано. През целия социалистически период образованието в България е напълно безплатно. През 70-те и 80-те години страната ни е сред световните лидери по качество на образованието, което е достъпно за всеки български гражданин. Учебниците са безплатни, а в горния курс на средните училища и за студентите са на символични цени. През 1989 год. в класните стаи влизат около 1 350 000 ученици, от които 120 000 за първи път прекрачват прага на родното школо. В страната врати отварят близо 5000 училища, а броя на преподавателите в тях е над 150 000. За учениците от горен курс и студентите има задължителни за всички бригади, най-вече в помощ на селското стопанство или на големи национални промишлени и културни обекти. В горния курс на средните училища задължително се изучва предмета Начално военно обучение, който има учебна практика, т.нар. “военен лагер” за учениците от 10 клас. Във висшето образование се изучава подобен предмет наречен ОЗННС. В средното и висше образование са въведени и много идеологически дисциплини като “Основи на комунизма”, заменен от предмета “Обществознание”, Основи на социалистическото производство (ОСП) в средното и История на БКП, Политикономия, Диамат, Истмат и др във висшите училища. Руският език е задължителен.

 В средата на 70-те студентската стипендия е  45 лв  за успех над 4,50 и без подписан договор за разпределение в окръг, и осреднено около 75 лв, ако си по договор, понеже за всеки окръг отпусканата сума е различна. Така например по това време студент от  Бургаски окръг  взима стипендия 60 лв, а от Кърджалийски окръг около 100 лв. За учениците стипендиите са около 18 лв и зависят от дохода на семейството при успех над  4.50 и без ограничения за доход при успех над 5.50.

Учениците и студентите имат възможност да се хранят в стол. До 1979 год. купона за хранене е 0.30 ст. От 1980 до 1989 цената заученически и студентски стол е 0,50 лв., В цената от 50 стотинки се включва супа, основно ястие и десерт. В училищата, в зависимост от доходите на родителите (многодетни семейства), някои ученици получават безплатни купони за обяд.Джобните пари на учениците в България през социализма са били около 15-20 лева на месец, на студентите – 60 лева на месец. Джобните пари на учениците са стигали за една баничка, една паста и една газирана напитка, на ден, в обикновена сладкарница. По онова време една паста (от краве масло) в сладкарница струва 15-25 стотинки, газирана напитка – 15 стотинки, а в луксозно заведение парфе (от сметана) – 50 стотини.

 Летният  лагер  за ученицитедо 1979 – по 20 дена, след голямото увеличение – по 14 дена, ацената за престой и храноден се определя  според доходите на семейството . Средно около 20 лв на дете.Всяко трето дете в семейство е  ходило на летен пионерски  лагер за… 0.40 лв. Студентите също саползвали привилегия започивка на море в студентски почивни станции (бунгала). Цена за 16 дни пълен пансион: 27 лева.Въпреки тази възможност, повечето студенти са разполагали с достатъчно пари и са ходели на море частно. Емблематични места за почивка на децата и младежта са били Международния пионерски лагер в Кранево, националните лагери в Обзор и Равда, а за младите комсомолци е създаден Международен младежки център край Приморско.

 През  1978 г  началната заплата на учител с висше образование е 120 лв. След голямото увеличение на ценитеслучило се през следващата година учителската заплата на млад висшист със стаж от 1-3 години вече е 155 лв., а на педагозите с полувисше образованиемесечното възнаграждение е 135 лв. Тези първоначални възнаграждения се запазват до края на соц.период.  Към 1989 год. възнагражденията на учителите с около 10 годишен стаж са съответно 165 лв. за полувисшисти и 190 лв за висшист. Средната заплата за страната за 1989 год. е 274 лв, т.е. учителите тогава, както и днес са били с ниско заплащане, но с по-голямо уважение от страна на учениците и родителите им.