По времето на социализма хората имаха друга нагласа за живот. Нямаше го този ламтеж за богатство.
Имаше уважение, спазваха се традициите, моралът бе ценност.
Ще разкажа случка от студентските ми години, когато се срещнах с големия човек проф. д-р к. т. н. Иван Младенов Тодоров от с. Митровци, тогава Михайловградски окръг.
Постъпих във Висшия химико-технологичен институт. Студентството ми започна като бригадир в строящия се Металургичен комбинат „Кремиковци“. По искане на строителите се разделихме на групи. Един ден ни събра представител на института и каза: „Утре имаме много сериозна задача за изпълнение, починете си добре и в 8 сутринта бъдете тук.“ Тръгвахме си, когато един от студентите започна да посочва някои от нас да останат. Посочи и мен и каза: „Работата , която трябва утре да извършим, е за мъжки момчета. Ако я работим цялата бригада, ще настъпи бъркотия. Предлагам да останем и нощес да я свършим.“
Останахме шестима бригадири. С колчета бе заградена площ, дълга 6 метра, широка 2,5 метра, която трябваше да се изкопае на дълбочина 2 метра. Хванахме се и свършихме мъжки работата. После всеки се сви и легна, където намери. Събудиха ни гласове „Браво!“. Проф. Младенов сияеше от радост. „Излезте да ви видя! Това е подвиг. Такава приятна изненада не съм имал!“
От този ден започна истинското ни бригадирство в „Кремиковци“. Получавахме задачи за изкопи, бъркане и наливане на бетон, построяване на навеси… А проф. Младенов в повечето дни бе с нас. Водехме разговори, които ни въвеждаха в студентския живот. Той се държеше толкова обикновено, човешки, а ние изпитвахме респект към него.
Помня думите му: „Времето на кирката и лопатата мина. Живеем във времето на науката. Науката е като път из храсталаци и по хълмове към връх, за който нямаме представа. На този път всички сме ученици с различна степен на подготовка, затова сме колеги. В нашата страна се извършва начална индустриализация и мащабно строителство. Неща, които в други държави са извършени преди много години. Лансира се измама – че сме улеснени, че ще използваме техните постижения. Те не ни ги предоставят и не са длъжни да ни ги дават. Науката се развива с изминаване на път, а не от подаяния. Колеги, труд, труд ни чака!“
Разговаряхме на различни теми, веднъж стана въпрос за почивките ни през лятото. Кой ходил на море, кой на планина, кой си хванал гадже… Аз мълчах. В един миг професорът се вгледа в мен: „Колега, не казахте нищо за вашето лято.“ Отговорих му: „От село съм, а там почивката е в работа, море не съм виждал.“ Като на себе си той прошепна: „Български студент не е виждал море.“
Бригадата свърши, с проф. Младенов понякога се засичахме из коридорите на института. В последните дни на учебната година мой състудент ми каза, че проф. Младенов ме вика в кабинета си. Както винаги, професорът леко се усмихна:
„Колега, щом си привикнал през лятото да работиш, това лято ще поработим заедно. Това ще стане в Бургас, ето ти адреса, където ще се срещнем, и пари за билет за влака.“ Изненадата ми беше голяма. И дори не се поинтересувах какво ще работим, какво да си взема, колко ще продължи тази работа. Реших да се върна и да го попитам за тези неща, но той си беше отишъл.
Когато пристигнах в Бургас, с притаен дъх позвъних на вратата на посочения апартамент. Изненадата ми бе огромна, когато ми отвори студент, с когото се познавахме от института. Представи се: „Аз съм Тошо, брат на проф. Младенов. Брат ми даде заръка да ти осигуря почивка на море.“ Засмя се: „И момиче да ти намеря! В този плик са парите, с които разполагаш.“
Истински българин и голям човек беше проф. Младенов! Болест изяде живота му – млад си отиде от този свят. / Автор: Инж. Стефан Васев, София
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
