А беше време…
Играли сме футбол под лозовата асма, играли сме на поляната с циганчетата и кравите, играли сме и директно на шосето с два камъка за греди.
Ритали сме топка и в сняг, в дъжд, в пек. Дерби мачове всеки ден. Ожулени колене. Задни ножици на асфалта и протрити дрехи.
Даже се сещаме за едно по-дебеличко момче, дето направи шпагат на един друг на стадиона, скъса си шортите между краката от край до край и си отиде по слипове. А бяха времена…
Винаги се сещаме с усмивка и тъга за онези времена. Много ни е хубаво и носталгично.
Сега ще ти представим част от правилата, които ние спазвахме тогава:
Най-дебелото дете винаги е вратар.
Притежателят на топката решава кой да играе.
Дузпа се дава само ако пострадалият крещи достатъчно силно.
Мачът свършва, когато всички са изморени или майката на момчето с топката го прибере насилствено.
Без значение кой от двата отбора води в мача, победата се определя със златен гол. “Играем до гол. Който вкара, бие.”
Няма съдии, правилата са ясни!
Ако няма топка, мачът се играе с празна пластмасова бутилка.
Ако те избират последен, всички вярват, че нямаш шанс в живота, а след години и в любовта.
Глава чисти.
Който разкара топката, той отива да си я вземе!
Най-неприятното и стресиращо нещо е топката да попадне под кола или в двор с куче.
Когато на притежателя на топката му писне, срещата свършва. Той никога не дава топката на останалите, защото техните ще му се карат.
Защитата винаги куца.
Няма кръв, няма фаул.
Играчите остават с човек по-малко, когато някоя нагла баба каже, че внучето й е гладно.
Фаул се дава винаги, когато по-якото момче поиска такъв. По-слабите не получават шанс да бият фаул.
Ако те избират винаги пръв, значи си най-добрия.
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
