И понеже много институции и държавни организации в България не работят на нужното ниво, хора, които са в нужда изведнъж се озлобяват към някой около себе си.
И то към някой, към когото им се струва безопасно и лесно да се озлобят.
Защото на себе си им е тежко да се скарат, а пък на някой безчувствен и всесилен – подсъзнателно не смеят. Та ти глупакът, помагаш колкото можеш, без да си длъжен, но понеже си замесен по неволя, попадаш в полезрението на човека, който изпитва болка поради дадения проблем и той/тя изведнъж обявява теб за виновен!?!
Първо се ядосваш и ти става обидно, но после осъзнаваш, че е важно да бъдеш разбиращ и понасящ несправедливите обвинения, защото чувстваш, че отсрещният страда и прощаваш. Добре, де, но обвиненията продължават, без дори да знаеш в какво си виновен или наклеветен.
В един момент не ти остава друго, освен да махнеш с ръка и да кажеш „Край, аз бях до тук. Повече не искам и да чувам за вас“.
Да, обикновено след години се разбира истината и евентуално ще ти кажат едно „извинявай“, но и често, както в турски сериал получаваш едно „Абе тази ли!? Оооо, ти знаеш ли тая каква е?! Тя е виновна, че аз еди-какво си тогава, но аз ѝ дадох да се разбере!“.
А съвсем накрая се оказва, че са те мразели, защото мислят, че си се борил за едни пари, но сега разбират, че не си такъв човек.
Е, ако това се окаже в моя случай – ще се усмихна с тъга. И ще съм щастлива, защото за пореден път ще се убедя, че за мислещите животът е комедия, а за чувстващите – трагедия.
Псп: А защо пак се усмихвам на снимката!? Такава съм си, да се усмихна в труден момент ме кара да се сетя, че всичко минава…
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
