Търся я. Казва се Елена. Емигрант. От моя град и има диабет.
Много съм разсеяна и произхождам от разсеяно семейство. Може би бях на две години, когато се изгубих за първи път.
Един чичко в униформа размаха пръст и ми каза: “Охо, имаме малък проблем!”. По високоговорителя в универсалният магазин прогърмя: “Малко, момиченце, търси майка си. Тя е висока, хубава и има голям пръстен на ръката”. Моите родители все се губеха и после ги търсех из тълпата, и винаги изкарваха мен виновна. У нас, всеки търси нещо, като започнеш от ключовете за колата, до дистанционното, чехлите, всичко, което може да бъде предвижено от едно място на друго, вечно е в липса. Опитах се да ги превъзпитам, но постепенно разбрах, че няма да стане и започнах да ги приемам, такива каквито са, нали са ми родители.
Не зная, дали от стрес заради уроците в училище или от нещо друго, но някъде на дванайсет години започнах да повръщам често, да имам болки в стомаха и да не мога да хапна нищо повече от вода, фиде, ориз и картофи. Оказа се, че имам гастрит. Хомеопатичното лечение дойде неочаквано, чрез семеен приятел. Той ми препоръча своя диетолог и диабетолог едновременно.Благодарение на новото лечение изкарах и лека бременност. Живея без кафе, шоколад, лайка и не пия алкохол и два пъти в годината си правя изследвания.
След години, заминах, станах емигрант, сприятелих се с Мария. Тя е забавна компания, но сме семейни и работим, нямаме много време за срещи и добре, че е интернет. Сега Мария се стяга за почивка в България. И точно заради тази почивка ми се обади вчера, за да й взема билетите, от самолетното бюро в близост до моята работа. Мария от скоро е тук, гони я носталгия и не може да разбере, че за да отиде на море у нас, трябва да има застраховка “Нерви”. От паркинга, до плажа, те таксуват за всичко, само за въздух не взимат такса…все още. Те обаче са решили, купили са билети и имат резервации от преди месеци.
Следващият следобед, след като взех самолетните билети се насочих към клиниката, тъй като имах запазен час за преглед при лекаря, също българин. Там в чакалнята ли стана размяната на чантите или по-късно в кабинета не съм сигурна, но се оказа, че с една друга пациентка, която беше седнала до мен, сме си разменили дамските чанти. И защо да не ги разменим, та те са абсолютно еднакви.
За размяната разбрах у дома. От снимката на личната карта ме гледаше непозната млада жена с хубавото име Елена, с две години по-малка от мен. Оказа се, че тя е с постоянен адрес в моя град и то само на две пресечки от дома на моите родители. В една от преградите на портмонето имаше картичка, на която пишеше, че Елена е диабетичка. А вътре в чантата открих малко пликче с лекарства, машинка за измерване на кръвна захар и инсулин. В моята чанта, която се надявах да е у Елена, бяха и моите лекарства. Ако спра да приемам медикаменти ден – два, ще трябва да започна терапията отначало, но не исках да рискувам.
Заедно с мъжа ми се заехме да търсим моята чанта и Елена. Неговият нов колега, добър бояджия, всъщност адвокат от нашия град, преди работеше като младши районен инспектор в квартала ни, предложи да пуснем съобщение във фейсбук, и да потърсим Елена чрез общи приятели, а ако и това не помогне да се обърна към посолството и полицията. “Районния” ни, се обадил междувременно на бившия си колега да проучи нещата на място, който пък от своя страна упорито учи английски, за да може веднага след като излезе в пенсия да дойде тук. Знаете непрекъснато се търсят бояджии и бригадата на мъжа ми, който е и химик по образование има доста работа, понеже знае как да разбърква боите и да прави по-качествени цветовете. А добрата работа говори сама за себе си и е реклама, която няма цена.
Заредих се с надежда, че търсим Елена на няколко фронта. Най-лесно щеше да бъде и тя да си държеше телефона в джоба като мен, така щеше да имаме връзка, но нейния бе в чантата и за съжаление бе заключен със секретен код. Най-странното е, че нея никой не я потърси. Толкова време, никой не позвъни. Моят телефон не спря да бръмчи. Говорих с почти всичките си приятели и родителите. Които се оплакаха, че за пореден път крадци са разбили вилата на село. Няма и какво да се задигне вече, но този път са взели вратите и прозорците заедно с пантите. Във фейсбук никой не даде знак, че познава Елена. А телефона й си стоеше все така безмълвен. Чист, бял, хубав, смартфон, който не звъни.
Лекуващият ни лекар, също не можа да се сети нещо друго за Елена, освен от какво е болна, и че се изследва веднъж на два месеца…Язвително запитах, дали поне кръвната й група знае и учудващо, този път получих положителен отговор. Издирих лабораторията, в която си прави кръвни изследвания и там не успяха да ми дадат някаква различна информация от това, че българката Елена с кръвна група Б, е на трийсет и две години и живее от осем години в този град. В графата за адрес не бе посочена информация, нито телефон. И от съобщението във фейсбук, нямаше ефект.
На следващият ден, помолих да изляза по-рано от работа, за да отида до посолството ни. Започнах да звъня на телефоните посочени в интернет страницата на посолството, но за съжаление никой не отговори. Непрекъснато се включваше телефонен секретар и обясняваше, че работели само до 14 часа, а аз също работя сутрин и дори да изляза по-рано от работа, няма как да стигна там преди 15 часа.
Районният полицай по обяд се обади от България и ми каза, че на адреса на Елена не живее никой. До скоро е имало квартиранти, но те са заминали за чужбина. Никой съсед не знаел нищо за нея, освен, че майка й починала преди четири, а баща й преди седем години, и че Елена е заминала за чужбина заради скъпото лечение на баща си, а после и майка й се разболяла…
По съвет на моята шефка отидох до бюро по труда и с данните от личната й карта, успях да разбера къде работи Елена, но за съжаление я нямаше на работа. Била в отпуск от три дни и щяла да се върне на работа следващата сряда. Оказа се, че Елена работи като счетоводител. Завършила в България, но тук защитила дипломата си, направила специализация и била добра в своята работа. Домашен телефон не знаеха да има, но поне ми дадоха адреса й.
Направо тичах към дома на Елена. Нямах търпение да я видя, да й дам чантата и да си взема моята. Уви на позвъняването ми, никой не отвори. Вратата с лъскавата табелка, на която пишеше номер четири, си остана затворена. В същия миг една врата от горния етаж проскърца. Заслиза възрастна жена на около осемдесет години. Това бе хазяйката на Елена. Тя винаги се прибирала в точен час, никога не закъснявала, била много прилично момиче и предизвикала доверието на своите хазяи, но за съжаление от снощи нямали вест от нея…. Няма я. Елена я няма и никой не знае къде е. Моите лекарства са в нея, самолетните билети на Мария също, а у мен е нейният инсулин. Къде си Елена?
С мъжът ми отидохме в полицията. За съжаление и там не знаеха нищо за нея, но поне приеха чантата й с документите и лекарствата. Написах обяснение, какво според мен се е случило и защо нейните документи са в мен, и че моите липсват.
При така стеклите се обстоятелства за да се върна в България ми трябваше пасаван. Докато изчислявах колко ще ми струва издаването на нови документи, здравна карта, лична карта, шофьорска книжка, застраховка, ме потърси инспектор от тукашната полиция.
На леглото зад стъклената стена в болничната стая лежеше Елена. На излизане от лекарският кабинет е била блъсната от кола. В картона й бяха записали моето име и моят адрес. За съжаление Елена бе претърпяла операция и в следващите няколко месеца нямаше да може да работи, ако изобщо успее да проходи. Предстояха няколко сериозни операции, а до тогава лекарят не искаше да се ангажира с прогнози.
Опитвах да измисля, как да помогна на тази жена, която като мен беше емигрант. Не бе щастливка с голямо семейство, което да я намери където и да се е изгубила. Не може да няма лели, чичовци или братовчеди. Пуснах обява в градският ни вестник. Седмица по-късно никой не се беше обадил. От посолството не получих нито съдействие, нито дори съвет какво да правя с Елена. Само аз и две колежки от офиса й се отбивахме при нея, но и те не я познаваха достатъчно добре. Чужденката. Какво да си кажат…
След като обявата във весгника не даде резултат, реших да пусна съобщение по радиото. Може пък да стане чудо и ако някой неин роднина го чуе, да дойде и да бъде с Елена в болницата.
От радиото с голяма слушаемост в цялата страна ми отказаха, не че нямали нужда от новини или пари, но Елена е в чужбина, пък и е от малък град, не било в тяхната схема. От регионалното радио, потвърдиха, че може да се пусне съобщение и поискаха информация. Започнах да обяснявам, за катастрофата в чужбина, че е завършила счетоводство, когато ме прекъсна остър глас:
-Не можем да пуснем такава обява. Жената не е на лечение в наша болница, нито пък се намира на територията на града. Извинете, но това, не е в нашия информационен обхват.
С пареща душа прекрачих прага на болницата. А там ме очакваше сестрата с тъжна новина.
В самолета влязохме, моят мъж, аз и една кутия, с вещите на Елена.
На олющената входна врата, на която бяха залепени двата пожълтели некролога на възрастните й родители, залепих и трети, този на Елена с послание:
Намерих те, Елена! Не си сама. Катя.
Автор: Олга Антова, за сайта news365.eu.
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
