Старобългарският език, ѧзыкъ блъгарьскъ е с най-старата известна писменост

В изследването си „Загадките на Дунавската цивилизация” (Das Rätsel der Donauzivilisation.

Die Entdeckung der ältesten Hochkultur Europas, 2011) Харалд Харман доказва, че Балканските земи са обитавани от цивилизация, която развива първата писменост. Харман нарича тази култура, разпространена върху земите на днешна Сърбия, Македония, България, Румъния, Гърция, като и части от Украйна и Унгария, „староевропейска”. Протописмеността на тази Староевропейска цивилизация се появява около 2000 години преди познатите ни писмени системи на Шумер и Египет.

Най-старите писмени знаци, които могат да бъдат определени като писменост, са от земите на България.

Като най-древни писмени системи до днес се приемаха тези на шумерите и египтяните. Шумерската писменост се заражда в края на ІV хил. пр. н.е., т.е. в началото на епохата на бронза. Първоначално писмеността се състои от пиктограми, които по-късно са заменени с клиновидни знаци.

Египетската писмена система възниква по същото време, края на ІV хилядолетие пр.н.е. Това са първите познати писмени системи.

“Надписът върху кръглия печат от Караново, който датира според българските археолози В. Миков и Г. Георгиев от края на IV-то хилядолетие пр.н.е., представлява уникален паметник на човешката култура от оная отдалечена епоха. Той представлява първите фази на писмеността изобщо. При посочената датировка, знаците върху печата от Караново се явяват най-старата писменост в Европа. Тази писменост е по-стара дори и от първата критска писменост, която датира от средата и втората половина на III-то хилядолетие пр.н.е.

“Плочката с писмени знаци е намерена през 1969 г. в халколитен културен пласт, който според Б. Николов и Г. Георгиев принадлежи на средата и втората половина на IV-то хилядолетие пр.н.е. Археолозите смятат, че този културен пласт съответства хронологически на Караново V-то ниво. В такъв случай писмеността от Градешница е по-стара от писмото върху печата от Караново, както и от най-старата писменост на о. Крит.

Писмеността от Градешница, Караново и Търтъриа (Румъния) говори за наличието на високоразвита за времето си (IV-то – III-то хилядолетие) култура сред народите, населяващи Балканския полуостров. По началния стадий на развитието на писмеността тази култура не отстъпва на цивилизациите от Мала Азия, Близкия изток и Египет. Балканският полуостров следователно е бил едно от средищата на най-високо развитите древни цивилизации.” Сп. Археология 1970/3.

Старобългарският език, благодарение на древността си, наред със санскрит, гръцки, латински, готски и други древни писмени индоевропейски езици дава изключителен материал при реконструкцията на т.нар. индоевропейски праезик, незасвидетелстван до момента писмено.

Старобългарският език лежи в основата на славистичната наука, за която делото на Константин-Кирил Философ и Методий е от първостепенно значение. Старобългарският език служи и за възстановяването на предполагаемия и поизмислен праславянски език. От него се изхожда и при сравнително-историческото проучване на славянските езици. В него се отразява мисленето и светогледа на говорещия на него народ.

Българската топонимия и диалекти също ни дават, много данни за старобългарския език, дори и за предписмения му период (достатъчно е да споменем топонима „Варна“).

Културата Варна или халколитната култура край Варненския залив е култура, принадлежаща към края на каменно-медната епоха (4400-4100 г. пр. Хр.) и съществуваща в Северна България през този период. Културата е относително изохронна с Култура Коджадермен-Гумелница-Караново VI (4500-4000 г. пр.н.е.).
Находките от Варненски халколитен некропол са най-старото технологично обработено злато в Европа и света, а комплексът в Дуранкулак е дело на най-старото открито досега уседнало културно земеделско население на континента създало първите каменни градежи в Европа.

Кръглият печат от Караново, плочките от Градешница, надписите от Ситово, Езерово, петте надписа от Дуванлий, надписите от Кьолмен, Александрово, Браничево и четиридесетте надписа от Самотраки са първа фаза на писмеността изобщо.

Старобългарският език е огледало и на социалната история и етногенезиса на българския народ в древността. Той е ценен източник за изследователите на етническата и социалната ни история. Археологията и старобългарският език също са свързани, тъй като немалко епиграфски паметници с надписи на този език са открити досега (повече от 30).

При изследването на старобългарския език от немалко значение са и научни дисциплини като топономастиката, диалектологията и лексикологията, включени в балканското и славянското езикознание, защото именно в диалектите и изобщо в езиците на балканските народи, а също така и по техните земи са се запазили много славянски (с произход от българските славяни) думи.

Старобългарският език е най-ранният писмено засвидетелстван славянски език. В старите паметници този език е наричан ѧзыкъ блъгарьскъ /іензыкъ блъгарьскъ/. Извън България този език е известен с различни наименования като старочерковнославянски, старославянски и др. Старобългарският, с малки изменения във вековете, и до днес е каноничният език на православните славянски черкви (и в Румъния до към 1865 г.), наричан още черковнославянски или църковнославянски.

Около 1820 г. в имперска Русия се налага термина „старославянски език“, който по разбираеми велико-националистични причини замества истинското име ѧзыкъ блъгарьскъ и до днес е най-използваният термин в рускоезичната научна литература.

Но още в средата на 19 век Аугуст Шлайхер, Мартин Хатала и Леополд Гайтлер преоткриват, че езиковите особености на първите славянски книжовни произведения са еднакви с чертите на българския език. Те въвеждат отново термина „старобългарски език“ (нем. Altbulgarisch), възприет изцяло в България.

Най-широко разпространен и нормативно установен е руският църковнославянски, началото, на чието съществуване може да се търси в Киевска Рус през 11 век, когато възниква и руската редакция на старобългарския език. Първоначално руският църковнославянски е стил в руската редакция на старобългарския, но постепенно се обособява като отделен книжовен език, поради неподатливостта си към промени.

В периода на късното средновековие руският църковнославянски език, тогава наричан все още славянски език, се налага като книжовен език в Русия и остава като такъв до края на 18 век, когато е изместен окончателно от съвременния руски език. Успоредно с него се използват староруски език и руската редакция на старобългарския, които претърпяват големи промени, за разлика от църковнославянския, и се развиват естествено до съвременния руски език.

Времето на поява на книжовните норми в староруския език не е известно, но се предполага, че това е станало около 10 – 11 век, след навлизане на християнството, а с него и на славянската писменост, най-вече на кирилицата. Първоначално използваните от източните славяни книги са писани в България на старобългарски език, което оказва силно влияние върху староруския език. Като писмена норма в религиозната литература се налага руската редакция на старобългарския. В писмените паметници, които не са пряко свързани с религията, като например „Слово за Игоровия поход“, съчиненията на Владимир Мономах и др., почти са лишени от старобългаризми и според руския славист Сергей Обнорски свидетелстват за литературни традиции, зародили се у източните славяни в предхристиянската епоха, т.е. в предписмения период. Други руски учени, като Дмитрий Лихачов, Виктор Виноградов и др., обаче смятат, че за различните стилове на староруския език имат езикова различна основа: произведенията с християнска религиозна тематика са съчинени на руската редакция на старобългарския, а стиловете в светските произведения – на литературен език, базиран на живия разговорен език на източните славяни, по-точно – върху диалектите на староруския език.

Понеже при приемане на християнството в Стара Рус през 10 век за богослужение се използват книги, написани на старобългарски, този език оказва значително влияние върху староруския език, особено чрез руската редакция на старобългарския.

Руският църковнославянски почти изцяло наследява морфологичните черти на старобългарския език и в това отношение може да се смята за южнославянски език. Най-характерната разлика между старобългарския и църковнославянския език е обусловена от двувековната дистанция между тях: в църковнославянски не действа законът за възходящата звучност на сричката.

В морфологичната система на църковнославянски има сравнително по-малко разлики от старобългарски, в сравнение с фонетичната.

Езикът на паметниците, произлизащи от българските земи след 12 век, в световната славистика биват наричани, без уговорка, единодушно „среднобългарски“. А щом бива признато съществуването на „среднобългарски“ и „новобългарски език“, то съвсем естествено и диалектически необходимо е да бъде признато, че тези два периода от развоя на българския език биват предхождани от един първи, поставил началото на писмения български език. А несъмнено, този първи период трябва да отговаря и на началото на славянската писменост. Следователно, езикът на първите славянски ръкописи би трябвало, и най-точно и научно обосновано е, да се нарича „старобългарски“, а не „старославянски“ или „старочерковнославянски“, тъй като в тази епоха отделните славянски езици са имали вече обособен облик и терминът „старославянски“ може да доведе до погрешни изводи, че този език е или изкуствен общославянски книжовен език, или че това е едва ли не праславянският език, засвидетелстван писмено, а терминът „старочерковнославянски“ навежда на мисълта, че този език е служел само за черковни (религиозни) цели, а не за обществено-политически и културни нужди.

Но, стига за църковнославянския и другите славянски езици. Да се опитаме да се върнем 7-7500 години назад.

Българската топонимия и диалекти също ни дават,(след строго научни изследвания) много данни за старобългарския език, дори и за предписмения му период (достатъчно е да споменем топонима „Варна“ с неметатезирана група CorC).

Културата Варна или халколитната култура край Варненския залив е култура, принадлежаща към края на каменно-медната епоха (4400-4100 г. пр. Хр.) и съществуваща в Северна България през този период. Културата е относително изохронна с Култура Коджадермен-Гумелница-Караново VI (4500-4000 г. пр.н.е.). Смята се, че находките от Варненски халколитен некропол са най-старото технологично обработено злато в Европа и света, а комплексът в Дуранкулак е дело на най-старото открито досега уседнало културно земеделско население на континента създало първите каменни градежи в Европа.

Културата се характеризира с фината керамика с блестящо полирана повърхност, вероятно работена с грънчарско колело, и богати некрополи. Най-представителен е Варненският халколитен некропол, съдържащ голям брой златни предмети в няколко погребения. Значим е комплексът в Дуранкулак – неолитно селище и некропол с около 1200 гроба, в които са открити множество находки. Прави впечатление, че там жилищата са строени върху висока каменна основа.

Обитателите на Северозападното Черноморие са били високо развита общност, чиито традиции може би са навлезли в културното наследство на тракийската етнокултурна общност. Всички белези сочат, че това е най-старата известна цивилизация в Европа.

Според откритото досега, най-старата известна цивилизация в Европа се разселва след библейския “Потоп” в V хил. пр. Хр., при драматичните климатични промени от образуването на Босфора и Дарданелите и екологичната катастрофа в дотогава сладководното Черно море, от измирането на биологичните видове от нахлулата солена вода.

Никой чуждестранен учен не оспорва историческата етническа, генетична, културна, етнографска свързаност между съвременна България и българите с цивилизацията „Стара Европа“ с пеласгите, траките, гетите, фригите, мизите, но не стои точно така въпросът с най-старата писменост, въпреки десетките артефакти, датирани с най-модерни методи.

Ясен е катаклизмът в Черноморския сладководен басейн довел до екологична катастрофа и потоците на миграция на юг, към гръцките острови, към Азия, Месопотамия и Египет, други към Европа, както артефактите и сочат археологическите находища.

Дълго време “историци, археолози и политици” се опитваха да ни внушат, че нашите деди не са оставили никакви писмени паметници и сме били “безкнижовни” до Кирил и Методи.

Днес обаче ние знаем за кръглия печат от Караново, плочките от Градешница, надписите от Ситово, Езерово, петте надписа от Дуванлий , знаем и за надписите от Кьолмен, Александрово, Браничево и четиридесетте надписа от Самотраки.

“Надписът върху кръглия печат от Караново, който датира според българските археолози В. Минков и Г. Георгиев от края на IV-то или началото на III-то хил. пр. н. е. и представлява уникален паметник на човешката култура от оная отдалечена епоха и първа фаза на писмеността изобщо. Знаците върху печата от Караново се явяват най-старата писменост.

Тази писменост е по-стара от първата критска писменост, която датира от средата и втората половина на III-то хил. пр. н.е.. Така кръглият печат с надпис от Караново е една истинска научна находка.” Сп. Археология 1969 г.

България е люлка на Европейската цивилизация и родно място на най-старата позната писмена система в света.

Плочките от Градешница датират от 6000 години. Върху плочки и пинтадери се срещат ранни пиктографски знаци, които се смятат за начало на най-старата писменост.

Култура Градешница е идентифицирана през 1974 г. от археолога Богдан Николов.

Оцелели са само епиграфски паметници, които са били скрити от човешкото око в пещери, в могилни погребения и в руините на древни храмове и се налага извода, че артефактите на открито заличени с фанатична злоба и упоритост.

Чудно е защо старите автори като Еврипид, Алкидамант, Диодор Сицилийски, Плиний и говорят за писменост у пеласгите, траките, гетите, фригите, мизите, (различни имена на един и същ народ) и част от тях определят дедите ни като първите хора имащи своя азбука, а официалната ни история-не?

Еврипид сочи тракийски плочици (дъсчици, таблици), писани на езика на Орфей.

Според Плиний Стари, не гърците, а пеласгите са тези, които са разпространили азбуката чак до Лациум (родината на латините в Апенинския п-в) Natural Historia VII.

В “Книгите на фригите и мизите”, Страбон казва: “ни връщат във времена дори по-ранни от тези на Троянската война.”-из работа на демографа Г. Сотиров.

“Диодор Сикул : “Лин написал разказ с пеласгийски букви за делата на първия Дионис, както и за други митични легенди, които завеща сред мемоарите си. По същия начин Орфей и Пропанид , който беше учител на Омир и талантлив поет, ползваха пеласгийски букви, а също ги ползваше и Тимоет- син на стария Тимоет, а той син на Лаомедон- който живя по времето на Орфей…” Diod. Sic. , III, 67.5.

Тимоет,племенник на цар Приам също е написал “Фригийската поема”, а така я наричат, защото я е написал ползвайки древния език и букви”.

През VII в. сл. Хр., Теофилакт Симоката (Theophylactus Simocata) на два пъти заявява, че славянските народи от неговата епоха са същите онези, които в по-раншни времена са наричани гети.

Херодот, сочи съществуването на тракийски оракулски плочици, дъсчици.

Овидий е записал факта, че е съчинявал поема на езика на гети.

Фотий (Photius) разказва, че един писател от VII в. сл. Хр. използвал тракийски книги.

Константин Велики е писал своите “Беседи” на родния си език, на тракийски.

Алкидамант: “Тук траките положиха Орфей –жрецът на музите… открил на хората буквите и мъдростта”. ( Д. Попов, Гръцките интелектуалци и Тракийския свят, Лик, София, 2010, стр. 465).

Виждаме, че дори и гръцки автори са имали смелостта и доблестта да кажат истината определяйки траките в лицето на “Орфей като създатели на буквите…”

Тук няма да се спирам на скандалите между проф. Николай Овчаров и Стефан Гайд,който тълкува след компютърна обработка текстовете, тъй като нямам достатъчно достоверни данни.

Овчаров обаче демонстрира третата по рода си керамична плочка с пиктографско писмо, подобно на египетската писменост. Плочката била подарена от анонимен бизнесмен. Овчаров уточни, че е от район в Южна България и престояла в частната колекция около 20 години и е в изключително добро състояние.

Снимка на d3bep.blog.bg, от книгата Middle Egyptian, James P. Allen, издание на Кеймбридж, 2010 г.:

Професор Джеймс Алън – египтолог, преводач на редица от най – трудните текстове, включително и на тези от пирамидите, преподавател в Браун и Кеймбридж-Middle Egyptian, James P. Allen, издание на Кеймбридж, 2010 г.

На горната снимка е коптският “бохарски език”, използван предимно в църквите в Египет.
Дали има общо с църковнославянския, всеки може да прецени.
На долната снимка е църковнославянски.

Историческата етническа, генетична, културна, етнографска свързаност между съвременна България и българите с цивилизацията „Стара Европа“,древните Балх, Балхара, Болгар, Булгхар, Бактра, Бактрия, балхарис, траките, Стара България, Волжска България, Северна и Южна Осетия, Чувашия*,Татарстан* и Кабардино-Балкария* е все по-очевидна на базата на все повече артефакти.

По времето на българските походи на Аспарух и Кубер,към Плиска, Преслав, Тракия и на запад, много византийски историци казват, че българите са използвали като аргумент за своите завоевателни походи това, че се връщат в земята на дедите си.

Последните научни теории обясняват катастрофалните събития, разразили се в Черно море преди около 7000 години и принудителната имиграция на първата цивилизация.

Писмеността на тази цивилизация е първата известна на науката и се е появила 2000 години преди тази на шумерите.

Харман потвърждава,това,което отдавна знаем, че най-старото злато в света е намерено на територията на днешна Варна. Според съвременните методи и технологии за датиране то е правено някъде през 4 500 г.-5000 пр. Хр., което означава, че е с 2000 години по-старо от златото, намерено в Египет.

Варненският халколитен некропол е датиран в края на V — началото на IV хил. преди Христа или преди 7500-7600 години.

Оказва се, че най-древната геометрия, т.е. числото Пи е възникнало по нашите земи, поне 40 века преди Питагор.

Закодираните математически закономерности, по-късно са използвани за египетските пирамиди, Стоунхендж, готическите катедрали, твърдят археолозите.

Диаметърът на позлатена керамична купа (един от уникалните артефакти) отпреди 7000 години представлява в действителност златен еталон – мярка за дължина, равна на т.нар. царски лакът, въплътена в пирамидата на египетския фараон Хуфу и използвана при строежа на Хеопсовата пирамида. За сакралната връзка между ареала на Варна и пирамидите в Гиза, както и за Варна като първа столица на духа още през 30-те години на миналия век, говори и Учителят Петър Дънов.

Откритията в него предхождат тези от Египет и Близкия изток и е очевидна приемствеността на Арийските от Месопотамия и Египетските по поречието на Нил, със златарите и ковачите от Култура Варна.

Безспорно е и влиянието на цивилизацията от Варненския залив и Черно море, което е оказала върху зараждането на европейската култура.

Резултатите от ДНК изследването на Българите от 8-10 век, взети от Ножарево и Мостич, изследването е на БАН и екипа на Академик Ангел Гълъбов и Италианският национален генетичен институт, категорично потвърждават тезата, че съвременните Българи сме най-старите Европейци, идентични с Българите на Кубрат и Аспарух.

Потвърждава се най-близкото сходство с хората от Стара Велика  България, Волжска България, Украйна, Северна и Южна Осетия, Чувашия, Русия, Татарстан и Кабардино-Балкария.

45% генетичния състав на съвременния българин е от прото балканска хаплогрупа I.

Хаплогрупа I е най-старата европейска хаплогрупа и се развива на балканите преди приблизително 25 000 години. В наши дни хаплогрупа I съставлява от 10 до 45% от населението на Европа. Дели се на четири подтипа. Нещо забележително е, че именно хората носители на тази група са построили мегалитните структури (5000 -1200 г. пр. Хр.) навсякъде, където те се срещат.

Нашите предшественици пеласгите са тези, които са определяни като представители на хаплогрупа I . По дефиниция, те са автохтонни, местните жители на мезолитните балкани. В България се срещат подгрупите : I1, I2* и I2a2, като най-разпространен е I2а2. Следващата група е арийската група. R1a бива определяна през призмата на античността като скитска и приела в смисъла на съвремието обобщаващото название “славянска”, а R1b като кимерийска и в съвремието под обобщаващото название келтска. Двете заедно представляват около 25% от цялостната картина. Заедно с доминантата на хаплогрупа I те съставляват 70% от генезиса на съвременния българин.
Ранен Мезолит (9 000 – 7 000 / 6 500 пр.Хр..)
Късен Мезолит (ок. 7.000 / 6 500 – 5 500 / 4 500 пр.Хр.)

Този ѧзыкъ блъгарьскъ, който разгледахме и тази писменост е на народа живял по бреговете на Черно море и напуснал родината си след екологичната катастрофа, (Библейския Потоп) и част от него, върнала се след завоевания и загуби, след спечелени и загубени войни, създавайки български държави и градове и носейки, цивилизацията, бита и културата си в Азия и стигнали до Китай, в Централна Азия, Месопотамия, в Египет около Нил, и в дива тогава Европа.

Защо историците ни, не четат китайските хроники, как българите в северен  Китай  по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври  2137 година преди Христа  победили китайците, и първоначално китайците започнали да строят Великата китайска стена, за да се спасят от нашествието на страшните българи, както пишат техните летописци в хрониките си?

Защо не четат поне Библията и за цар Кардам,(Кардама) оставил престола в царството си сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия поредната българска държава. Той преминава Хималаите, през прохода Шипка, и слиза в Индия, край река Тунджа (в Индия),добре описана в индийските веди, и най-добре в „Адхарва-веда”на санскрит през X век преди Христа.

Индийски царе до X век след Христа продължават да са от династията  Кардамити от цар Кардам,а пред името си слагали титлата балхара – името на древната държа­ва се превърнало в титла, както Цар и Цезар.

Похода на тези българи до Ефрат, в Месопотамия и как са пренесли българска държава  Балхара и на­рода балхарис- българи,а царицата им носела името Балкис,известна и като Савската царица,която ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа,и са описани в Библията.

Как по-късно същите тези българи се заселили в Египет, в областта Сакар,после поемат на север и се връщат на Балканския полуостров,напуснат след катастрофалния катаклизъм в Черно море през Босхора.

Дават названията на Сакар планина, реката край нея -Тунджа,а прохода, през който прехвърлят Балкана на север наричат Шипка,а све­щената си планина – Мадара.

Няма нищо в учебниците на децата и нашите историци не казват нищо за българите от държавата  Балхара,(Бактрия) под Памир? Бактрия по името на найния главен град Бактра, днешен Балх в Афганистан. На персийски се нарича Бахтар, на арабски – Бхалика,в Уикипедия) Защо дори в общо взето антибългарската,(проповядваща американските и англосаксонски исторически тези), Уикипедия,а не в учебниците български пише,че в индийския религиозен епос Махабхарата е обозначаван народът „бългх“, заради липсата или трудност при използването на звука „ъ“ в произнасянето и записването на „българи“. Това е една от най-старите известни държави на българите.

Литература:

//www.scribd.com/doc/
Natural Historia VII – 193,Плиний Стари,
//paper.standartnews.com/archive/2006/03/24/society/s4744_3.htm
В. Минков и Г. Георгиев за кръглия печат от Караново.
Сп. Археология 1969г.
//d3bep.blog.bg/
Д-р Клемент Грубишич, ректор на университета в Падова-Disquisitio in originem et historiam alpfabeti Slavonici Glagolitici  1766. Падова).
Култура Градешница  1974г.  Богдан Николов.
Д. Попов, Гръцките интелектуалци и Тракийския свят.
“Книгите на фригите и мизите”, Страбон.
//bgistoria.jimdo.com/
” Diod. Sic. , III, 67.5.
//ziezi.net/
//www.credobonum.bg/
„История вкратце о Болгарословенском народе“,
„Зографска българска история“
//kreksofin.blogspot.bg/
„Анонимна Зографска история“,
“The New York Times”.
Харалд Харман „Загадките на Дунавската цивилизация” .
Иван Маразов, „Митология на златото“, ИК „Христо Ботев“, София, 1994, с. 21-61.
Славчев 2012: Д. Славчев. Керамиката като извор за погребалните практики през късния халколит (по данни от гроб №43 от Варненския некропол). –
Collegium Historicum  T.2, София 2012, 11-27.
Заратустра, „Зенд-Авеста”.
Уикипедия,//bg.wikipedia.org/
Ivanov 2000: I. Ivanov. Varna necropolis: The dawn of European civilization. – Iv. Ivanov, M. Avramova – Treasures of Bulgaria, vol 1 2000.
Ucko 1969: P. Ucko. Ethnography and archaeological interpretation of funerary remains. World archaeology, 1969. 1, 207, 262-280.
Шумерския епос за Гилгамеш.
Димитров П., Д. Димитров. 2003. “Черно море, Потопът и древните митове”.
Lord, Carnes. Introduction. // Aristotle. The Politics. Chicago, University of Chicago Press, 1984.
Август Бекер -Органон (Логически съчинения)
Bocheński, I. M. Ancient Formal Logic. Amsterdam, North-Holland Publishing Company, 1951.
Димитров Д. 2010. Геология и нетрадиционни ресурси на Черно море. Издателство “Онгъл”, Варна.
King, Roy, and Underhill, Peter. A., Congruent distribution of Neolithic painted potter and ceramic figurines with Y-chromosome lineages,
Antiquity 76: 707-714, 2002
Lell, Jeffrey T., et. al., The Dual Origin and Siberian Affinities of Native American Y Chromosomes, Am. J. Hum. Genet. 70:192–206, 2002
Nasidze, I., et. al., Mitochondrial DNA and Y Chromosome Variation in the Caucasus, Ann. Hum. Genetics 68:205-221, 2004
Rosser, Zoë H., et. al., Y-Chromosomal Diversity in Europe Is Clinal and Influenced Primarily by Geography, Rather than by Language,
Am. J. Hum. Genet. 67:1526–1543, 2000
„Адхарва-веда”на санскрит през X век преди Христа.
Праистория» Най-ранните следи от човешко присъствие Археологически музей-Варна.
Пейчев В., Д. Димитров. 2012. Океанология. Варна. Изд. Онгъл.
Шумерския епос за Гилгамеш.
Wells, R. Spencer, et. al., The Eurasian Heartland: A continental perspective on Y-chromosome diversity,
Proc. Nat. Acad. Sci. USA, 98: 10244–10249, 2001
Zegura, Stephen L., et. al., High-Resolution SNPs and Microsatellite Haplotypes Point to a Singlem Recent Entry of Native Americans
Y Chrmosomes into teh Americas, Mol. Biol. Evol., 21: 164-175, 2004
Информация за Варненски халколитен некропол.
Информация за съкровището от Варненския халколитен некропол
Праистория на град Варна.
Древното селище при Дуранкулашкото езеро – Езерният град.
Вретос (гръцки консул) – ” La Bulgarie ancienne et moderne”
И. Николау, учител – ” Одиссос”
//thracebulgaria.blogspot.bg/
“International Journal of Legal Medecine”.
“The New York Times”.
//www.dni.ru/society/2012/8/19/239098.html
……………………………………………………………….

В  изследването си „Загадките на Дунавската цивилизация” (Das Rätsel der Donauzivilisation. Die Entdeckung der ältesten Hochkultur Europas, 2011) Харалд Харман доказва, че Балканските земи са обитавани от цивилизация, която развива първата писменост. Харман нарича тази култура, разпространена върху земите на днешна Сърбия, Македония, България, Румъния, Гърция, като и части от Украйна и Унгария, „староевропейска”. Протописмеността на тази Староевропейска цивилизация се появява около 2000 години преди познатите ни писмени системи на Шумер и Египет.

Най-старите писмени знаци, които могат да бъдат определени като писменост, са от земите на България.

Като най-древни писмени системи до днес се приемаха тези на шумерите и египтяните. Шумерската писменост се заражда в края на ІV хил. пр. н.е., т.е. в началото на епохата на бронза. Първоначално писмеността се състои от пиктограми, които по-късно са заменени с клиновидни знаци.

Египетската писмена система възниква по същото време, края на ІV хилядолетие пр.н.е. Това са първите познати писмени системи.

“Надписът върху кръглия печат от Караново, който датира според българските археолози В.Миков и Г.Георгиев от края на IV-то хилядолетие пр.н.е., представлява уникален паметник на човешката култура от оная отдалечена епоха. Той представлява първите фази на писмеността изобщо. При посочената датировка, знаците върху печата от Караново се явяват най-старата писменост в Европа. Тази писменост е по-стара дори и от първата критска писменост, която датира от средата и втората половина на III-то хилядолетие пр.н.е.

“Плочката с писмени знаци е намерена през 1969 г. в халколитен културен пласт, който според Б.Николов и Г.Георгиев принадлежи на средата и втората половина на IV-то хилядолетие пр.н.е. Археолозите смятат, че този културен пласт съответства хронологически на Караново V-то ниво. В такъв случай писмеността от Градешница е по-стара от писмото върху печата от Караново, както и от най-старата писменост на о.Крит.

Писмеността от Градешница, Караново и Търтъриа (Румъния) говори за наличието на високоразвита за времето си (IV-то – III-то хилиядолетие) култура сред народите, населяващи Балканския полуостров. По началния стадий на развитието на писмеността тази култура не отстъпва на цивилизациите от Мала Азия, Близкия изток и Египет. Балканският полуостров следователно е бил едно от средищата на най-високо развитите древни цивилизации.” Сп. Археологиа 1970/3.

В своето универсално изследване на писмеността и писмените системи немският езиковед и културолог Харалд Харман, разглежда знаците върху различни керамични предмети от култура Винча като най-ранните писмени знаци. ( Harald Haarmann “Universalgeschichte der Schrift” 1990).

Посетителите, които разглеждат хилядолетните пластове на десетметровия вал на брега на Дунава край Винча, трудно могат да си представят, че преди 7500 години тук е съществувал град.

Археологическите находки потвърждават това и разказват историята на величествено селище от епохата на неолита, по време, когато търговията е процъфтявала, войни не е имало, а по тези места е кипял живот.

Селището е възникнало на самия бряг на Дунава, на важен кръстопът, но на високо място, където Дунав никога не прелива. За 1000 години е имало три големи пожара, но върху основите на старите сгради изниквали нови и така се появил цял хълм с височина осем метра, на чийто разрез сега се виждат тези слоеве. “Разбрахме, че по това време не е имало войни. За това свидетелстват селищата, които са се строяли на открито, без сериозна фортификация, а няма и находки на оръжие. Т.е. това е бил един от най-щастливите периоди в историята на Европа, когато нейният център е бил на Балканите”, казва Янкович.

Автор: Йордан Халачев, ПРЕГЛЕД

Забранената обединена България