Какъв беше езикът на комунистическия рай

Какъв беше езикът на комунистическия рай

Реклама

Реклама

Постоянно се питаме откъде идва носталгията по комунизма и защо толкова години след като комунистическият режим рухна, за някои неща продължаваме да мислим и говорим така, сякаш това изобщо не се е случило?

Моят кратък отговор е, че докато комунистическата държава остана в миналото, то комунистическият светоглед оцеля в езика ни. Защото освен политически ред, комунизмът беше и това – един цял език, налаган целенасочено върху българите след преврата от 9 септември 1944 г.

Именно на този проблем е посветена настоящата статия: какво представлява езикът на комунизма, създаден в периода 1944-1950 г., и как този изкуствен език се превръща за половин столетие в обичаен начин на мислене.

Завладяването на езика

Фразата не е метафора: мерките, които новата комунистическа власт предприема спрямо българския език веднага след 9 септември, могат да се опишат единствено като езиков преврат.

Атакува се с всички средства срещу всички инстанции на езика – като се започне от обикновения служител и чиновник, мине се през писателите, учителите и университетските преподаватели (вече по съветски образец преподаватели във „висши учебни заведения“) и се стигне най-сетне до вестникарите, журналистите и печатарите. Тази последна група е може би най-потърпевша от преврата.

Реклама

Майстори на публичното говорене и езика на всекидневието, в очите на новите комунистически управници именно тези хора са основният противник за властта над масовото съзнание. Който владее вестниците и печатниците, казвал Ленин, той владее действителността.

Започва се с терор върху журналистите

Още на 10 септември в тогавашната Горна Джумая е убит Данаил Крапчев, главен редактор на най-авторитетния за времето си вестник „Зора“ (на близките му казват, че се е обесил в ареста с чорапите си). След него са убити и всички останали редактори на вестника, дори и спортният редактор, който е свален от трамвая и разстрелян на място, след като при проверка на документите е показал журналистическата си карта. На 18 ноември в София след побой в ареста умира прочутият карикатурист Райко Алексиев. По същото време в Пловдив е убит главният редактор на „Юг“ Георги Говедаров, а във Варна – главният редактор на „Варненска поща“ Лука Константинов. От 105 журналисти, изправени през октомври пред т.нар. Народен съд, повече от 50 няма как да чуят обвинението, защото са вече мъртви.

bulpress tv

Този терор не само трябва да унищожи водещите фигури на българската журналистика. Той трябва да разчисти и пътя към печатниците. За новите пропагандни издания няма нито печатни машини, нито достатъчно хора, способни да работят с тях. Единственото решение е новите вестници да се печатат с буквите на старите. Атанас Дамянов, най-крупният собственик на вестници в онези години, е арестуван веднага след преврата (по-късно е осъден на 10 години затвор и умира през 1948 г.), неговите печатници, оборудвани с най-добрите машини, са окупирани от въоръжени лица, вече заложеният за печат брой на „Дневник“ е свален и на неговото място е поставен официозът „Отечествен фронт“. Освен заглавието на вестника, напечатано с дървени букви за афиши, формата, в която ще се налива новият език, е същата.

В следващите три години мародерството върху печатниците постепенно се узаконява. В началото на 1945 г. влиза в сила т.нар. Закон за защита на народната власт, който предвижда незабавна конфискация на печатница, издала забранена книга или вестник с опозиционно съдържание. През април 1946 г. е гласувано съвсем кратко – в един единствен параграф – допълнение към стария закон за печата от 1921 г., позволяващо всеки опозиционен вестник да бъде спиран или за 10 броя, или завинаги, а печатницата му – конфискувана. Година по-късно влиза в сила специален Закон за национализация на частни и минни предприятия, който засяга и частните печатници. Само в София национализираните печатници са над 60, а за цялата страна – над 150.

Печатниците са завладени

Следва да бъдат завладени и печатните знаци. На фона на продължаващата война и хаоса в страната, новата власт решава да се занимава с българския правопис. Още в края на септември 1944 г. е съставена комисия, която трябва да направи реформа. Новият „народен правопис“ е узаконен – впрочем, все още със стария правопис – в бр. 47 на „Държавен вестник“ от 27 февруари 1945 г.

От езика се „изхвърлят“ краесловните ерове, ят и голямата носовка. Именно „изхвърлят“ (този глагол е употребен три пъти в наредбата-закон!) – както се „изхвърлят“ от работа неудобните за новия режим хора. „Разчистить университет и Академию наук от фашистских зубров“, рапортува в една телеграма до Москва Трайчо Костов. А Илия Бешков рисува в „Политика“ група чиновници, гонещи не-народните букви. Над рисунката четем: „Св. Кириле, Методие, на помощ!“

Промяната в правописа

Тя може да ни изглежда нещо дребно и незначително, но в онези години става символ на радикалната промяна в страната. През 1918 г. в Русия Ленин нарежда правописна реформа, чиято основна цел е руският да се прочисти от спомена за историческата си връзка с т.нар. църковнославянски. Образецът се копира и в България: новият правопис е представен като „белег на прогреса“ и „знаме на будния човек“ – противно на стария правопис, който е заклеймен като „попщина“, „фашистка реакция“ и „мракобесие“.

В желанието си да се уподоби на Москва, новата българска власт ликвидира цял един пласт от историческото развитие на българския език; под лозунга „буквите се приближават към народа“ от българския правопис са изключени говорите на немалък брой българи – най-вече на онези, които живеят в пределите на днешна Македония.

Та това е единият аргумент в полза на правописната реформа – нужен е колективен, всекидневно употребяван символ на идеята за необратимо скъсване с миналото. Има обаче и втори аргумент: в утопичната държава на комунизма всичко е практично и функционално, и най-вече езикът.

Въоръжени с Маркс, който казал в „Немска идеология“, че езикът не е нищо друго освен практическо съзнание, застъпниците на новото писане ще убеждават, че осъдените букви вече не служат за нищо. „Те не работят“, заключава с изумителна простота авторът на един памфлет. Друг автор, бъдещ академик в сферата на езикознанието, му приглася от в-к „Дъга“ със заглавието.

„Колко струва ер голям на България“

Разпространяват са изчисления – колко тона хартия и мастило ще спести на държавата новият правопис.

В стила на тогавашната военновременна оскъдица всичко това звучи даже нормално. Зад него обаче вече наднича една друга мизерия. Икономията на средства за печата е част от организирана икономия на мисленето, част от една по-голяма редукция на езика и културата до средства за политическа пропаганда.

Културата на книжовността, която се създава постепенно в България от времето на Възраждането – една култура на по-високата образованост – трябва да изчезне в небитието, за да се създаде пледираната от марксизма интернационална култура на работника. Наречена „народна“, тази нова култура е по същество култура на опростеното отношение към действителността. Книгата ще отстъпи място на вестника, вестникът – на лозунга, журналистът и писателят – на агитатора.

Граматика на агитатора

През 1946 г. отдел „Агитация и пропаганда“ към ЦК на БКП издава подробна инструкция за организацията и дейността на т.нар. агитпунктове – специални помещения във всяко село, квартал или предприятие, предназначени за политическо ограмотяване на населението.

Под „политическо ограмотяване“ инструкцията разбира по-конкретно следните неща: колективно слушане на радио (препоръчват се емисиите на Радио „Москва“), колективно четене на избрани страници от правителствената преса, последвано от разясняване на прочетеното, и беседи по „наболели обществени въпроси“ (познатото ни клише възниква именно в този род инструкции).

Агитпунктът трябва да се превърне в предната станция, от която партийният език поема към масовото съзнание. Затова и агитпунктът трябва да е привлекателен. Най-напред трябва да се изберат места, на които хората така или иначе се събират – бивши кръчми и читалища. После, агитаторът трябва да е познат на всички. И най-сетне, трябва да се създаде подходящата атмосфера – писалищна маса, лавици с книги, голяма карта за нагледна агитация, табло, върху което ще се окачват по-важните публикации от вестниците. Ще се съблюдава строга хигиена на мястото и няма да се допуска игра на карти и табла. През лятото, когато населението е заето с реколтата, агитпунктът трябва да се изнася на полето.

Всички тези неща са подробно описани в споменатата инструкция, заемаща над 80 стр. Още по-подробно обаче е описанието на езика, който трябва да използва агитаторът. В детайли се обяснява не само как трябва да се подготви за изнасянето на доклад или беседа, но и какво и как трябва да говори. Тези препоръки, които ще намерят място и в специално издавания от ЦК на БКП „Наръчник на агитатора“, ще се превърнат в основата, върху която ще се развие т.нар. език на комунистическата действителност. Макар че за половин век в него все пак ще настъпят някои промени, те ще бъдат по-скоро в стила, а не в същността. Привичното мислене за действителността на комунизма е заченато именно в агитационните инструкции от 1945-1946 г.

И така, първият съвет към агитатора е да говори „кратко, ясно и правдиво“. За тази цел той не трябва да употребява чуждици (очевидно огромният брой русизми от съветската реалност не се броят за чуждици), а редови думи, изреченията му трябва да бъдат кратки, да се позовава на народните мъдрости, да дава примери от действителността, да борави умело с диаграми и цифри, които за по-голяма убедителност да селектира и закръгля, и т.н. Не по-малко трябва да се набляга и върху логиката на аргументите – нанизването на доводи в причинно следствена връзка, – за което агитаторът е насочен към Ленин. Логиката на неговите речи, казва инструкцията, била такава, че „хващала слушателя за гърлото като с всесилни пипала и клещи“.

Погледнато обаче от друг ъгъл, тази т.нар. логика не е никаква логика, а най-обикновен механизъм за трансформиране на действителността в набор от стандартни фрази и клишета. Агитаторът трябва да действа като своеобразна машина за превод, способна да преведе и най-сложния сюжет до няколко драматургични схеми, най-често използваната от които е тази: някой („народът“, „народната власт“, „нашите мъдри ръководители“) се опитва да направи нещо добро („да спечели класовата битка“, „да подобри положението на народа“, „да отвоюва победата“), на което друг („буржоазните остатъци“, „реакционерите“, „империалистическият Запад“) пречи.

Оттук и втората препоръка: да се говори полемично. Има ли сюжет, има и антагонист. А има ли антагонист, има и спор. Затова и агитаторът не трябва да обяснява нещата кротко;

Той трябва да спори и да изобличава

Включително и когато никой няма намерение да му противоречи. Това качество на речта се нарича в реториката антиципация: да обориш предварително евентуалните си опоненти. Тъкмо това трябва да прави добрият агитатор – да е нащрек за възражения и да поддържа в говоренето си едно постоянно усещане, че някъде в публиката се спотайва враг. Така да се каже, външната ситуация, в която някой дебне, за да „саботира народната власт“ (още: „да направи диверсия“, „да ни отклони от начертания път“), трябва да се разиграе пред слушателите като ситуация, в която някой дебне, за да попречи на говорещия.

В речта на агитатора врагът никога не е глупав; напротив – той е „хитър“ и „лукав“. Съответно, народът е винаги „изстрадал“ и „добър“, но „наивен“, а комунистът, който помага на народа – „осъзнат“, „буден“, „на пост“. Именно това е обичайната роля на комуниста –

да „събужда“ и „мобилизира“

Затова и на агитатора се препоръчва да съчинява лозунги, а ако не може да ги съчини сам, да използва вече поместените в официалните вестници. Лозунгът трябва да бъде кратък, така че да се помни и печата лесно, да не е двусмислен (т.е. от типа на „25 години социалистически цирк“) и най-вече да увлича и ангажира. Последното се постига най-ефективно, когато лозунгът пропагандира от името на някакви „ние“ – в този случай, без да бъдат питани, са ангажирани всички.

Тъкмо затова езикът на комунизма обиква лозунгите като средство за изразяване – защото чрез лозунгите се създава усещането, че всички („целокупният народ“) са отговорни за промяната в действителността. В същото време именно лозунгът се оказва най-ефикасното средство за заличаване на нуждата от лична отговорност – първо от езика, а после и от живота. Защото когато всички сме призовавани да извършим неща, които нито можем, нито сме допуснати да извършим, и когато навсякъде ни се казва, че господари на действителността сме всички „ние“, но решенията се взимат от една малка и несменяема група – тогава самата действителност, особено малко по-далечната от битовото ни съществуване, става ничия.

Използван, за да ни приближава към действителността, на практика лозунгът ни приучва как да се дистанцираме от нея.

Но освен към дистанциране от общата действителност, говоренето с лозунги приучва и към още нещо –

да не се прави разлика между факт и желание

Казването, че нещо е станало или направено на конкретно място от конкретен човек или група хора, съобщаването на делнична новина, обикновеното, безстрастно констатиране на събитие или инцидент почти изчезват от официалния език на комунизма за сметка на лозунга и тълкуването на факти. Дори и в т.нар. хроники и прегледи на събитията смисълът на „е“ свободно се заменя със смисъла на „трябва да е“. Не сме далеч от известния афоризъм за комунистическия вестник – че лъже за всичко, с изключение на датата.

Но дали не лъже и за датата?

Когато изчезне разликата между факт и желание, с нея изчезва и разликата между настояще и бъдеще. Нещо е факт – напр., че в страната липсват основни хранителни продукти, – но този факт не се съобщава публично като обективен факт от настоящето, а като пожелание за бъдещето – „Да се преборим със спекулата!“ Така цялата сфера на настоящето всъщност се ориентира към едно особено време на предстоящото настояще. Само така можем да си обясним усещането за безвремие в езика на комунизма. Глаголното време на лозунга е станало глаголното време на опашката. Мобилизацията се е превърнала в чакане.

Така се появява и третата препоръка пред агитатора – да внушава, че има добро, за което трябва да се преборим. Даже не просто добро, ами най-добро, към което се стреми „цялото прогресивно човечество“. Но за да се преборим за това „най-добро“, ние самите трябва да станем възможно най-добри. Затова и от речта на агитатора не се очаква само да обяснява действителността; тя трябва и да превъзпитава в онова, което тогава се нарича „нравственост“. И което не е нищо друго освен една топла цензура на комунистическото добро, своеобразен морален филтър, оцветяващ говоренето за конкретните неща от живота с идеите за „трудолюбие, другарска взаимопомощ интернационализъм, колективизъм и любов към социалистическата роднина“ (по „Кратък политически речник“, 2 изд. 1974, тираж 60000).

Резултатът от този начин на говорене ни е добре известен:

бутафорен патос и сладникавост

Усмихнат свят, в който радостта е застинала в героична поза. Народ, който театрално се радва на неща, на които никой поотделно и искрено не се радва – манифестация, реч на партийния ръководител, нова електроцентрала. И, обратно, пълна неспособност да се говори топло за естествените радости от живота – за хубавата храна, приятната напитка, разговорът, любовта. Там, където се поражда живецът на живота и където се случва естествената мобилизация на жизнената ни енергия – там в официалния комунистически език цари студенина.

Отворете която и да е готварска книга от времето на комунизма и ще разберете какво имам предвид. Език без прилагателни,

безвкусен език за храна без вкус и подправки

Рецептата е оскъдна и не може да скрие оскъдицата на живота.

Нещо се смесва, за да се изяде и толкоз. Поради това и рецептата не се занимава с отделните съставки на храната, а с веществата в тях. Така по-малкото изглежда повече. Но то често води до абсурдния обратен ефект да ти се отяде, да ти секне желанието за пиене. Та кой би изпитал тръпката от чаша хубаво италианско кафе, когато прочете в книгата „Ободрителните напитки в дома“ (1976 г.), че по съставки кафето се родее с пикочната киселина?

И най-сетне, този приповдигнат, превъзпитателен, нравствен, добър, щастлив език е абсолютно парализиран пред злото. Пред нещастието. Пред престъплението. Злото е или абсолютен, световен заговор на „злите реакционни сили, обединени в омразата си срещу народната власт“, или нещо абсурдно дребно, което т.нар. очерци правят да изглежда като голямо и значително – напр. дефектни куки за плетене, произведени в Разград (един от хилядите примери, които могат да се открият в женския официоз „Жената днес“).

Когато обаче злото е наистина зло, тогава то се размива във фрази от типа на „някои негативни явления“ или „някои неотговорни другари“. Това, което наистина пречи в живота на всички и което наистина ни ощетява, изглежда не по-лошо от лошото време.

Вместо заключение – два кадъра

На първия, от лятото на 1990-та, се вижда т.нар. Град на истината, разположен върху днешния площад „Независимост“. Там, където доскоро софиянци са марширували, носейки над главите си огромни букви, сега има разпилени книги. Това са речите на комунизма – томовете на Маркс, Ленин, Живков. Около тях: стотици надписи, направени на ръка, с най-различни почерци и най-различни искания. Вавилонската кула на комунистическия език е рухнала и езикът отново е станал това, което е естествено да бъде – езици. Около Мавзолея някакъв младеж разнася плакат, на който пише една единствена дума: „Вони“.

Това беше кадърът на освободения от комунизма език. Шест години по-късно камерите ще уловят един друг кадър – този път на наследството от езика на комунизма. Нищо повече и нищо по-малко от една възрастна жена с тъжно и подпухнало лице, която спи на улицата. Спи в ложе от букви.

Loading...

Камерата се приближава и виждаме, че си е постлала със стари броеве на „Работническо дело“. Никой не я пита нищо. Няма и нужда. Защото се досещаме, че освен от бедността, тя заедно с мнозина други страда от още нещо – от разпадналата се лъжа на един свят, който на думи е бил неин и в който на думи всичко е било прекрасно. / Автор: Георги Гочев


Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.